Добър ден! Искам да споделя с вас какъв подарък получих от съдбата. Много съм щастлив и искам да споделя радостта си с вас, за да видите, че животът не е само сълзи. Но нека започна от началото.
Така се случи, че останах сам, защото не можах да забравя Кристина – моята голяма студентска любов.
Тя беше единственият човек, с когото се разбирахме без думи. Сякаш мислите ни се преплитаха и не беше нужно да разговаряме, за да знаем какво иска да каже другият.
Бях сигурен, че сме били заедно и в предишен живот, защото отгатвахме желанията си, познавахме телата си и сливането ни беше пълно. Вярвах, че ще остареем заедно, че ще имаме много деца и внуци и заедно ще напуснем този живот.
Но… винаги има едно „но“. Вече говорехме за сватба, когато баща ми се разболя – трябваше да се върна в родния си град и да се откажа от работата, която си бях намерил в София. Кристина не пожела да дойде с мен, а аз не можех да не изпълня дълга към баща си.
Майка ми беше починала отдавна, нямах братя и сестри и аз бях единственият, който можеше да се грижи за него. Прибрах се у дома с празно сърце и цели седем години гледах татко на легло.
Кристина не отговаряше на писмата ми и малко по малко се отказах от намерението отново да я върна в живота си. И когато баща ми почина, не се върнах да я търся в София. Мислех, че вече си е намерила друг и е безсмислено да обърквам живота й.
Но в сърцето ми остана една неизказана болка. Тази болка ми пречеше да обикна друга жена, а аз не исках да създавам семейство без любов. Не исках да живея в лъжа и реших, че е по-добре да остана сам.
Приятелите ми вече бяха женени и аз се радвах на техните деца, а после и на внуците им. Всички около мен се опитваха да ме сватосват и се чудеха с коя да ме запознаят, докато накрая се отказаха. Така и си останах старият ерген в компанията.
Една сутрин на вратата се позвъни. Беше младо момиче, на не повече от 26. Стомахът ме присви, като я видях, защото в чертите й имаше нещо много познато и ме гледаше с очите на Кристина. Още преди да ми каже коя е, знаех, че е дъщерята на голямата ми любов.
Но това, което ме стъписа и ме разплака – мен, сериозния и видял какво ли не през живота си мъж, бе това, че е и моя дъщеря. Носеше ми писмо от майка си и медальона, който й бях подарил преди 30 години.
В писмото си Кристина разказваше, че е разбрала за бременността си седмица след като се разделихме. Не искала да ми каже, за да не ме тревожи, но решила да задържи детето.
Затова се преместила при леля си. А когато не съм я потърсил, решила да не ме търси и тя. Сама отгледала дъщеря ни Мая, изучила я, направила сватбата й и поела в ръцете си внучето ни.
Но преди година й открили рак. Написала това писмо, защото искала да поема щафетата и да бъда до Мая. Молеше ме да й простя, ако имам семейство и нарушава спокойствието ми, но искала все пак да видя плода от любовта ни.
Въртях писмото в ръцете си и не можех дума да продумам. Чак сега разбрах защо Кристина не е отговаряла на писмата ми – беше сменила адреса си! А тогава нямаше джиесеми и нямаше как да й звъня по телефона.
Ако бях отишъл в София да я потърся, животът и на двама ни щеше да се стече по съвсем друг начин – можехме да се оженим и заедно да отгледаме дъщеря си.
Но така е трябвало да се случи. Изведнъж сивите ми дни станаха цветни, защото се оказа, че съм не само баща, но и дядо.
Радвам се на своето пораснало момиче и на зет си, а най-голямото ми щастие е малкият Христо – кръстен на мен. Опитвам се с него да компенсирам времето, в което не бях до майка му.
Затова продадох къщата в родния си град и всички имоти – наследство от родителите ми. Сега имам гарсониера в София, на 5 минути път от дъщеря ми. И повярвайте – наистина съм най-щастливият човек на света.
Христо
Снимка: Pixabay.com
Не е приемам фразата: трябвало е да се случи.
Едно разминаване може да пробие и съсипе една съдба.
Пропуснатият шанс също.
На хората, способни на истински чувства, пожелавам нужната мъдрост и откровение от горе, за да имат прозорливи очи да открият точния човек до себе си.