Когато съм се родила, баща ми е искал да се казвам Аглая, за да съм първа в списъка на класа и да ми върви в живота.
Майка ми обаче е избрала друго име – Албена, като Йовковата, за да съм хубава като нея и красотата да ми носи сила. И ето какво се случи с моя живот.
Дали заради името, или заради надеждите на майка ми, но когато започнах да осъзнавам, че съм красива, ясно осъзнах и друго – че мога без никакви усилия да покорявам мъжете.
Осъзнавах силата си, която едва ли току-така щеше да изчезне в близките двадесетина години. Трябваше ми професия, която още повече да подчертава хубостта ми – каква по-добра от тази на стюардесите.
Когато връзвах шалчето на врата си и се поглеждах в огледалото, виждах шеметна жена – с буйни катраненочерни коси, яркосини очи и изваяна фигура.
Такава вероятно ме е видял в един от полетите и Стефан.
Той започна все по-често да лети с нашата авиокомпания, все по-често да ме заговаря, покани ме на среща.
Срещите зачестиха и накрая като че ли нямаше нищо по-логично от това да се оженим – аз, красивата жена, и той – преуспяващият мъж. Още по-логично се роди наследник – не един, а две красиви момчета близначета, а в борбата за момиче след две години се роди още един син.
За да се върна на работа, трябваше да поддържам фигурата си, и аз го правех постоянно. Успокоена и сякаш омиротворена от майчинството, изглеждах още по-красива в новата си роля на съпруга и майка. След завръщането ми на работа мъжете продължаваха да обхождат лицето и тялото ми с поглед, който шепнеше:
„Истински те желая!“
С такъв поглед ме гледаше и Христо – млад амбициозен стоматолог, летящ с нас заради научна конференция в Кишинев. По време на дългия полет няколко пъти ми подари от онези мъжки усмивки, които едва ли не ти гарантират, че ще те превърнат в кралица.
После сценарият се повтори – телефонни обаждания, нови срещи във времето, в което мъжът ми и свекърва ми пазеха децата. Разбра, че съм семейна. Мислех, че това би възпряло един ерген. Но напротив – не само, че не го спря, а и вестта, че имам трима сина, сякаш ме изкачи на пиадестал в очите му.
Не очаквах, че ще се влюбя! Не очаквах и че той ще ми предложи съвместен живот, въпреки тримата ми сина. Не очаквах и че аз ще приема.
Откъде намерих тази смелост да си тръгна от гнездото, в което се наместваше и най-малката отчупена сламчица, за да не влиза хлад и на мен да ми бъде топло?
И до днес не знам. Не намерих сили да им кажа. Написах кратка бележка до уж порасналите ми момчета с думите „Някой ден ще ме разберете. Обичам ви: мама“ и си тръгнах. Нито ме разбраха, нито повярваха, че ги обичам.
Мъжът ми не можа да прости изневярата ми, гледаше децата с любов, а живота – вече със злоба. Христо ме боготвореше, носеше ме на ръце – и, разбира се, поиска дете.
Знаех, че това е единствения начин да го убедя, че той е най-важният мъж в живота ми. И родих син – Божидар. Дар, който да прокара пътя ни към общото щастие, като тайно се надявах Бог и чрез името му да ми прости. Но…
Той реши дa ме накаже!
След раждането на детето не успях да вляза в предишната си форма. Грижите по вече четвъртото дете наложиха отпечатък върху лицето ми. А очите ми – от тях не можех вече да прогоня вината, че бях изоставила – заради една още непроверена любов – тримата си сина и съпруга си, които наистина ме обичаха.
Христо сякаш бързо отрезвя, а и красотата ми вече нямаше онази магнетична сила.
Конференциите зачестиха, късните пациенти за записани прегледи – също, докато накрая разбрах за другата Албена – може би не толкова греховно красива, но 27-годишна негова колежка. Един ден си събра багажа и ни напусна.
Не можах да понеса изневярата – същата тази, която поднесох на първия си мъж. Упреквах се и в дните, и в нощите за това как можах заради едно мимолетно увлечение да погазя най-скъпото – децата си.
Не можех да си простя, че станах заложница на красотата. Тази, за която се е опитала да ме обвърже при раждането ми мама.
Красотата погуби и мен като Йовковата Албена. Виждах по улиците не толкова красиви жени, прегърнати от мъжете си, обичани от децата си, поглеждах се в огледалото и се питах какво остана от мен, след като загубих и красотата, и децата, и любовта, и щастието си.
Плачех, окайвах съдбата си, проклинах се. Вече порасналият Божидар се опитваше първо да ме утешава, после трясваше вратата на стаята си и тихо плачеше, а накрая ми каза, че ме мрази – силно и истински – заради това, че не успях да задържа баща му.
Така загубих и неговата обич. Аз, Албена, като тази Йовковата – греховна и хубава. Сега ми остава само да нося греха за това, че изгубих обичта на трите си деца и да се опитвам да слепя парчетата разбита любов на четвъртото.
Албена
Историята е публикувана в „Жуpнaл“
