Венета – жената, с която баща ми живее от десетина години насам, ми даде тази идея – чрез вас да му кажа това, което все не успявам.
Или той е ядосан за нещо, или кръвното му е високо, или се е разчувствал и се е отнесъл в спомени.
Честно казано, понякога и на мен не ми се поглежда назад и не ми се говори за миналото. Знам дума по дума какво искам да чуе от мен, толкова пъти съм го мислил и съм репетирал речите си.
Но седнем ли на една маса, нещо ме стяга в гърлото и не знам как да го подхвана.
А всъщност всичко, което искам да му кажа, е: „Повярвай, татко! Ще наваксаме всяка минута раздяла.“
Аз съм на 32 години, а съм бил само на три, когато майка ми Каролина решила да напусне и баща ми, и България. Израснах при нейните роднини в Краков – повече живях с тях, отколкото с нея.
Тя все работеше някъде далече, идваше си от време на време – веднъж от Англия, друг път от Испания…
Не знам дали наистина през цялото това време татко не се е интересувал от мен, или баба ми и леля ми са ми разказвали тази легенда.
В моите очи той беше лош мъж, който е подлъгал добрата жена, тя му е родила син и той, вместо да се грижи за нея и да я носи на ръце, е скапал тотално живота й.
За да се спаси от него, тя взела невръстното си дете и си тръгнала. Той никога не ги потърсил – нито нея, нито малкото си момче.
Години наред това ми звучеше напълно правдоподобно. С Каролина така и не успяхме да станем близки – толкова, колкото е нормално за майка и син.
Тя дори по едно време ми каза, че е по-добре да я наричам по име. Не ми беше трудно, не бях привързан към нея.
Когато преди две години ме изпратиха в командировка в България, тя отново не беше у дома.
Нямаше с кого да споделя вълнението си, затова за първи път разказах на приятелката си Анджела тази част от своя живот.
За моя изненада тя много се ентусиазира при някое от следващите ми пътувания да ме придружи.
Никак не беше лесно да намеря баща си – останах в София само за няколко часа при пристигането и преди заминаването си. С Ради – един от колегите в Стара Загора, си допаднахме обаче и за първи път пред него споделих, че искам да открия човека, който ме е създал.
Ради толкова се въодушеви, че започна да звъни на познати и приятели. Както той обича да казва, разплетохме чорапа до последното конче.
Направи така, че да свършим работата по-рано и още следобед ме натовари на колата си и ме докара в столицата.
Къде обикаляхме, не ме питайте, обаче в един момент спряхме пред малка, но спретната къща с много цветя в двора.
Там живееше баща ми. Първо се запознах с жена му Венета, а после и с него… Ако не беше Ради, сигурно щях да изпусна самолета.
Оттогава идвам в София няколко пъти и дори, както бях обещал, доведох и Анджела. Една седмица живяхме у татко като истинско голямо семейство.
Преди да си тръгнем, Венета ми помогна да напиша това писмо. Тук е всичко, което искам той да знае. А може би трябва да добавя и това, че през март ще става дядо и… синът ми ще се казва Георги – като него.
Симон
Източник:Личнa дpaма
Снимка:Pixabay.com
