Цяла седмица се опитвам да разбера защо приятелката ми Мила постъпи така – скри от мен, че е ходила на лекар.
Ако не ми беше казала да взема запалката от чантата й, нямаше да започна да ровя, да я изпусна на земята и от нея да изпадне един прозрачен джоб с изследвания…
Откакто живеем заедно, никога не съм си позволявал да тършувам в джоба на Мила, камо ли в чантата, телефона или компютъра й.
Но този път така се случи и ме налегнаха страшни съмнения.
Вече три години с нея делим един покрив и едно легло. Още щом си наехме квартирата, се разбрахме, че ще спре противозачатъчните – познавахме се отдавна, обичахме се истински, имахме планове за бъдещето…
Защо да нямаме и дете? Досега обаче това така и не се случи.
Рядко говорим по този въпрос, не притискам Мила, но ако тя подхване темата, винаги съм бил насреща.
Тя обаче мълчеше. Включително и през тази седмица нищо не ми каза – къде е ходила, защо й е трябвал лекар, притеснения ли има, или може би радостни новини.
Не смея да я попитам – тя понякога бързо се пали и докато се усетим, от мухата става слон.
Последното, което искам, е да се карам със своето момиче. Но и да бъда лъган, не искам.
Защото аз никога не съм я лъгал. Не разбирам какво и защо премълчава.
През цялото време, откакто сме заедно, й говоря, че я обичам, доказвам любовта си и неведнъж съм й казвал, че за мен най-важно е да си вярваме.
Още като станахме гаджета, я предупредих – загубя ли доверие, си тръгвам.
Без всичко друго може да се живее, дори без деца, но не и ако не си вярваме.
Мила крие нещо от мен – разбрах го по реакцията й, когато й казах, че съм изпуснал чантата й и всичко се е разпиляло по пода.
Скочи като ужилена, дори не чу, че съм прибрал обратно нещата й, и доста време се забави в коридора.
После се оплака, че изведнъж ужасно я е заболяла глава… Надявах се, че като преспи, ще се успокои и сама ще подхване разговора.
Нищо подобно – вече цяла седмица мълчи, прави се, че всичко е наред, отклонява всеки мой опит да поговорим. А аз се побърквам от съмнения.
Какво ли не ми минава през главата – лутам се от надеждата, че ще имаме бебе и тя иска да ме изненада, до страха, че е сериозно болна и не знае как да ми го съобщи.
Признавам, мина ми и друга мисъл – че ми е изневерила и онзи й е лепнал нещо, и дори е забременяла от него… Кажете ми какво да правя? Ако трябва да чакам, докога?
Ако подхвана разговор, как да не я настроя срещу себе си? С какви думи да й кажа, че я обичам и намеренията ми са сериозни?
Росен
Историята е публикувана в „Личнa дрaмa“
Попитай директно и ако продължава да мълчи я разкарай,колкото и да си влюбен.