По време на юлските горещници и аз потърсих спасение в планината.
Там се запознах с Дима – приказлива жена на около 50.
Тя е мила и усмихната, въпреки всичките си проблеми и грижи – от години гледа болен мъж, от много време е безработна и само туристическият сезон я спасява, не е виждала морето, откакто синът й Жоро е пораснал.
Винаги успява да открадне минутки за кафе и малко смях, да разкаже набързо някоя весела история или да погледне на своите горчилки от смешната страна. Но не успя да скрие тревогата си, когато се чу за големия горски пожар над Рилския манастир. Цял ден ходи тревожна и умислена, не изпускаше телефона от ръката си, накрая „изплю камъчето“.
„Чудиш се защо не мога място да си намеря… От часове опитвам да се свържа с Жоро и не успявам – или няма връзка, или той ми затваря телефона. Ще кажеш: голям мъж, догодина ще навърши 30, какво толкова съм го замислила. Страхувам се за него, защото синът ми е вечният доброволец.
Сякаш е съдба – каквото и да се случи, където и да има нужда от помощ, той е първи. Съседи и познати се научиха – само да споменат, че ще претърсват покрива или че ще им докарат дърва, или че ще се чисти коритото на реката, преди да е станала някоя беля, или че трябва на някоя възрастна жена да се оправят кюнците и да се почисти коминът, преди да започне да връща и да я задуши, когато е сама и неспособна да се справи, моят син е първи. Като нищо е тръгнал с другите мъже да помага за гасенето на пожара. А мен това толкова ме плаши!
Бях дете, когато едно лято с майка отивахме на село, при баба и дядо – родителите на татко.
Той всяка събота и неделя беше при тях, защото вече бяха възрастни и не се справяха нито с къщата, нито с двора, нито със земята, която обработваха.
Баща ми беше отишъл преди нас, а ние с автобуса пристигахме привечер. Като наближихме, мама се загледа в гората и се умълча. И аз видях пушека, а хората говореха, че от два дни се борят с пожар в планината и тъкмо като се успокоят, че са го овладели, той лумвал отново.
Пристигнахме и едва влязохме вкъщи, дойде съседът да извика татко – огънят приближавал първите къщи на селото. Татко скочи, взе дрехи, вила и лопата и тръгна. Аз се разплаках – сякаш отиваше на война, скочих, гушнах го, а той ме целуна и излезе. Толкова страшно ми стана!
С другите мъже се качиха на един камион и заминаха. Дойде си чак на следващия ден, съблече се, изми се и както седна на масата, така заспа. Целият миришеше на пушек. Хората казаха, че ако малко са се били забавили, крайните къщи на селото са щели да изгорят.
Оттогава ми остана този страх от огън и от пушек. Понеже през зимата у нас се топлим с печки на дърва, аз по сто пъти ставам да гледам гори ли печката, угаснала ли е, да не е паднала жар навън… Откакто Жоро порасна, все съм на тръни – къде ще пламне нива или гора, накъде ще тръгне той да гаси пожари.
Целият онзи ужас, че татко може да не се върне, се прехвърли върху сина ми.
Не знам дали ще повярваш, но чуя ли, че някъде нещо гори, усещам онзи мирис на пушек, все едно някой нещо е запалил тук, до мене.
Срам не срам, признавам, веднъж опитах да спра Жоро. Беше посред зима, двама туристи се бяха загубили високо в планината и се събираха мъже да помагат на планинските спасители. Сняг, студ, вятър…
Да, не беше огън, но пак се изплаших много. Хванах се за сърцето и го помолих да не ме оставя сама с баща му. Наистина усещах такова стягане в гърдите, все едно нещо се късаше в тях. А той, нали е внук на дядо си, обади се на своя съученичка кардиоложка, закара ме да ме прегледа, остави ме при нея и тръгна…
Оттогава не съм заставала на пътя му. Само се моля Господ да го пази! И да не ни праща бедствия и изпитания.“
Снимка: Pixabay.com
