„Обичам те“, уверяваше ме Иво и ме гледаше с влюбени очи. По-късно разбрах, че нагло ме е лъгал.
Когато научих горчивата истина, светът около мен сякаш се срина. Можех ли да му простя?
С трепет отворих кутийката от кадифе. Бижу във формата на сърце.
Просълзих се. Хвърлих се на врата му и го целунах. С притворени очи промълвих:
– Да забравим тази грешка! Важно е бъдещето.
С подаръка си Иво изкупуваше вината си.
– Мая напусна. Вече не работи при нас – добави той.
Двамата се бяха поувлекли при една служебна командировка. Разбрах за връзката им от един есемес, който случайно прочетох на мобилния му телефон.
– Изневеряваш ли ми? – запитах то тогава директно.
Иво се закле, че обича само мен, че било нищо незначеща авантюра. За да забравя, той ме заведе на екскурзия до френската Ривиера.
Беше чудесно – романтични нощи по крайбрежните алеи на Ница, осеяно със звезди небе и ние двамата, хванати за ръце…
Простих му. Какво значение имаше една малка изневяра? Бяхме женени от десет години.
Десет години на пълно доверие все пак бяха здрава основа, върху която щяхме да продължим да надграждаме живота си.
Тогава не можех и да допусна, че истинската катастрофа тепърва предстои. Мина време. Всичко беше ОК до вечерта на 40-ия ми рожден ден.
– София, трябва да поговорим – започна мъжът ми, като избягваше да ме гледа в очите.
Уплаших се. Дали не беше болен от неизлечима болест? Или беше останал без работа. А може би беше взел голям кредит?
– Мая е бременна – думите му ме поразиха като гръм.
Шокът се оказа прекалено силен. Моят мъж беше съсипал всичко.
Угасна надеждата, че нещата отново ще потръгнат добре
Любовницата му беше бременна в шестия месец. През цялото време той ме беше лъгал.
– Не исках да се случи така, уверяваше ме Иво.
– Прости ми, моля те, искам да остана с теб. Ще се справим. Мислеше си, че като плаща издръжка за детето, нещата ще се уредят.
И ние ще продължим да си живеем както преди. Но за мен болката беше голяма. Още повече, че аз не можех да имам дете, а другата жена щеше да го дари с такова.
Когато малкият Ивайло дойде на бял свят, Иво бе страшно горд. Светеше от щастие. Колкото до мен, аз ставах все по-мрачна и нервна.
Все по-често избухвах. Докато един ден осъзнах, че ние двамата всъщност нямаме общо бъдеще.
В деня, когато синът му трябваше да отпразнува първия си рожден ден, стегнах куфарите и напуснах дома ни.
„Отивам си.“ Написах лаконично на бележката. Само две думи, с които сама сложих край на ада, който ставаше все по-непоносим за мен.
За да не се дам на депресията, се хвърлих във водовъртежа на удоволствията – театър, кино, ресторанти, срещи с приятели.
Това донякъде ме накара да забравя огорчението, което животът ми бе нанесъл. Минаха години. След време разбрах, че Иво ще стане баща за втори път. Мая отново беше бременна…
Какво пък? И аз срещнах човека, който ме кара с радост да отварям сутрин очи…
София X, 46 г.
Историята е публикувана в „Журнaл за жeнaта“
