Искам да споделя нещо, което не мога да призная пред никого. Дано ми олекне на душата поне малко.
Може и да ви се стори ненормално, но аз все повече обиквам снаха си и намразвам сина си. Нямам основание да съм недоволна от отношението му към Снежка, но не понасям, когато Кольо е покрай нея.
Всичко започна от раждането на внука ми Петьо. Синът ми беше в командировка в чужбина и на мен се падна честта първа да поема бебенцето им и да се грижа за Снежка и Петьо през седмицата след изписването им.
Снаха ми беше малко замаяна и объркана, а аз изведнъж си спомних всички навици отпреди четвърт век и уверено поех по-тежките задължения.
Когато Кольо се върна, вместо радост изпитах недоволство, че идилията свърши. Гледах го как прегръща и целува жена си, и малкия си син, и ми идеше да го блъсна.
За да е по-рядко с нас, му измислях разни задачи навън – да напазарува, да закара на ремонт старата пералня, за да е готова, ако новата се повреди, да обикаля детските магазини за определен вид памперси и за никакви други.
И до днес въздъхвам с облекчение, щом се качи в колата и замине за офиса си.
Тогава приготвям любимата закуска на Снежка и я чакам да се появи. Направо изпадам в умиление, щом я видя да влиза в кухнята с нашия Петьо на ръце – приличат ми на картина от италиански художник, на мадона с младенеца.
Понеже преди пет години овдовях, а от две съм пенсионерка, цялото ми време и внимание са за тях – любимите ми същества.
Престанах да се виждам с приятелки и съседки на кафе, защото предпочитам да съпровождам Снежка до кварталната градина, да си говоря с нея, докато малкият спи, да се радвам на близостта й.
Вкъщи с удоволствие я отменям във всичко, което й тежи, а тя ме разтапя с благодарната си усмивка.
Вечер обаче вдигам кръвното, щом видя Кольо на прага – толкова ми напомня в такъв момент на баща си, когото не обичах, че ми призлява.
Обикновено синовете приличат на майките си – не, моят му е одрал кожата, а и гласът му е същият, походката е точно като неговата, дори смехът му не се различава.
А като прегърне Снежка и й зашепне на ухото, обръщам гръб, защото ми идва да го убия.
Е, може би силно се изразих, но определено се дразня от присъствието му.
Като им пожелая „лека нощ“ и си легна в своята стая, която е съседна на тяхната, трудно заспивам – все слухтя да разбера какво правят. Само мисълта, че сутринта отново ще видя снаха си, ме успокоява.
Никога преди не съм изпитвала подобни чувства… Сега не знам какво ми се случва!
Свекървата
