Home / истории / Ненавиждах това, което направи майка ми, но станах точно като нея

Ненавиждах това, което направи майка ми, но станах точно като нея

Когато бях малка, си мислех, че няма нищо по-прекрасно от това да си дете. Приятелките ми бързаха да пораснат – навличаха роклите и обувките на майките си, а аз не исках да изоставя играчките, детските конструктори и боичките за рисуване.

С тях рисувах нашето щастливо семейство – аз, татко, хванал ме от едната страна, и мама, която ме държи за ръка от другата страна.

В далечината се виждат баба и дядо, усмихнати до уши. Кой можеше тогава да предвиди, че от щастливото ни голямо семейство няма да остане и помен?

Влюбените очи на баща ми…

Татко беше инженер, вечно вглъбен пред компютъра, а във времето, в което очите му през диоптрите не бяха втренчени в машината, гледаха безумно влюбено мама. С тези влюбени очи той приемаше всяка нейна странност – ексцентричните й дрехи, силно духовните й книги, странно рошавите й приятелки.

На по-късен етап започна да приема и по-честите й командировки, това, че закъснява след работа, това, че за вечеря пак ще хапваме странна, уж азиатска салата, защото мама пак ще се е извинила, че няма време да сготви.

Татко преглъщаше необичайните мамини салати така, както с лекота преглъщаше и прищевките й – всеки от тях да обитава своя отделна стая, закуската да е най-важният момент за едно сплотено семейство.

в търсене на щастие

Исках да съм щастлива

Той гледаше как стрелката на часовника препуска скоростно сутрин и осъзнаваше, че за пореден ден ще е закъснял за работа, но покорно чакаше мама, недосъбудена, да запари уханен „бодърски“ чай, както тя го наричаше, да намаже препечената филийка с маслинена паста и после да я покрие с бекон.

Всяка сутрин мама приготвяше една и съща закуска, всяка сутрин татко закъсняваше, но всяка сутрин той почти мазохистично изтърпяваше това, само и само мама да е доволна.

А тя започна да посещава курсове по духовни практики, после уроци по йога и накрая се влюби в учителя си по йога.

С типичния за нея непукизъм, една вечер го съобщи на него и на мен: че е влюбена, че сърцето й има право да живее, че ние сме важни за нея, но самата тя има крещяща нужда от обич.

Логично, тогава по детски се питах: малко ли я обичах или толкова много не ми личеше, че тя не можеше да го разбере?

Татко не се развика, не направи скандал, зарови се в компютъра и като че остана там. Така или иначе, си живееха в отделни стаи. Почти нищо не се промени, освен моето поведение в училище – станах агресивна и безпощадна.

Дядо се зае да ме обгрижва – водеше ме по паркове, площадки, учеше с мен уроците, бършеше ми сълзите и ми говореше за това, че семействата се създават, за да бъдат цели и сплотени.

Когато мама подаде молба за развод и после официално се раздели с татко, баба не издържа и скоро след това почина. Дядо, от мъка по нея и от нежелание да вижда парченцата от разбитото семейство, полека-лека започна да губи зрението си. Запази контакта си с татко и гордо продължаваше да го нарича „моя зет“.

По детски усещах, че нещо е в мои ръце, но не разбирах точно какво. До един ден, в който, провокирана вероятно от разговорите с дядо, аз изнамерих от тефтера на мама домашния телефон на нейния любовник и се обадих на жена му. Попитах я знае ли тя, че нейният мъж излиза с моята майка.

В този ден сякаш убих сърцето на мама – любовникът й си се прибра в семейното гнездо, а мама остана за цял живот сама. Не съм сигурна дали с годините ми прости. Дали прости и тогава, когото ме видя да минавам под венчило с Томислав, дали оправда обаждането ми и тогава, когато аз родих Лори – моята дъщеря.

Без да осъзнавам, аз носех своя, но подобна на нейната ексцентричност – запалих Томислав и Лори по скалното катерене. После, за да се разтоварвам от компютърното си ежедневие, записах курсове по плуване.

Басейнът като че ли поглъщаше моя гняв – към света, към работата ми, а понякога и към Томислав, който ми се струваше все по-делничен и безинтересен.

Не исках и пред себе си да призная, че все повече започвам да приличам на мама. Нея обаче я разбрах истински тогава, когато се влюбих безпощадно в треньора си по плуване, Ангел. Усещах, че Томи и Лори не са ми достатъчни и имам нужда от свобода и любов.

Оставях Лори при дядо и скачах в колата, за да стигна по-бързо при Ангел. Лори ме питаше къде отивам, а слепият ми вече дядо хващаше по-здраво ръката й и галеше главата й. Любовта ми се разгоря още по-силно през последните месеци, до един ден, в който чаках три часа Ангел, но той не дойде.

Когато в плувния басейн го попитах какво става, той отговори, че има само една жена в живота му и това е съпругата му. Сякаш сряза с нож сърцето ми. Обляна в сълзи, хукнах при единствения, който ме разбираше – дядо. Хлипайки, се хвърлих на врата му, опитвайки се да му обясня, как някой е отнел живота ми.

И тогава забелязах сълзите в слепите му очи… И разбрах всичко… Дядо се беше обадил на жена му, така както някога направих аз. Дядо ми отне любовта. „Заради Лори“ – едва промълви той.

Трите женски същности…

Вече месеци се опитвам да „закърпя“ сърцето си, а то не спира да боли. С това кървящо от болка сърце, успях да възстановя отношенията с майка ми, както и да разбера, че на една жена е отредено да носи огромния, понякога непосилен товар да бъде и дъщеря, и съпруга, и майка. Товар, защото все някоя от тези три жени ще страда.

Не знам дали Томислав ми стана по-любим, но безспорно татко се издигна в очите ми – с безусловната любов към мама и мен и с огромната му сила както да прощава, така и да дава на човек шанс да лети. Тогава не той, а аз посякох полета на мама.

Сега този, който тогава ме утеши, изпепели моята любов – заради дъщеря ми, но и заради мен самата.

Защото полетът, както се оказа, не е в кратковременната сила на извънбрачната тайна любов, а в откритото и достойно семейно щастие. И няма как да не вярвам на слепите, но мъдри очи на дядо, през които аз някога откривах света.

Н.Т.

Източник:Жуpнaл

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*