Home / истории / Години наред ми изневеряваше, но накрая си намери майстора

Години наред ми изневеряваше, но накрая си намери майстора

Тя беше единствената ми приятелка, която мъжът ми не харесваше – до един момент…

Още от студентските години си знаех, че Васил е плейбоят на курса ни – сваляше колежките само с поглед, но избра мен за официалното си гадже. Накрая дори се ожени за мен – и то без „специална“ причина, т. е. не бях бременна.

Защото по наше време повечето се женеха вече с бебе на път, а днес май хората вдигат сватба, след като бебето вече е дошло.

Ако въобще стигат до брак, но и за какво ли им е – аз си мислех, че щом подписахме, значи наистина съм единствената и незаменимата, докато смъртта ни раздели. Вярвах го като всяко момиче на 22, което се омъжва по любов. А то излезе съвсем друго…

За първата изневяра на съпруга си научих още през медения ни месец.

Той всъщност трая пет дни – докато бяхме на сватбено пътешествие до Букурещ, от който си спомням само огромното бяло пухено легло в хотела и черните плочки в банята. Дори ваната беше черна и пускахме портокали като малки слънца в нея сред облаците от пяна.

Беше ефектно, забавно, лудо и влюбено. Чувствах се най-желаната и обичана жена, избрана от най-красивия любовник на света. Докато не се върнахме в София и приятелката ми Дора не ми каза за другата ни приятелка Хриси, която била с мъжа ми.

изневяра

Всеки си намира майстора

Меденият ми месец приключи скорострелно и започна дългата брачна горчилка. Не можех да повярвам, че Васко ми е изневерил, но нямаше начин и да не допускам поне мъничко, че може да го е направил. Той просто обожаваше хубавите жени, а Хриси беше истинска красавица.

Бях го виждала в действие, още преди да му стана гадже, после бе дошъл и моят ред – поддадох се на неустоимия му чар.

Дочувах, че не съм само аз в леглото му, но ми се искаше да вярвам, че това са злобни клюки. Когато се оженихме, бях много горда със себе си, повярвах си и си казах: „Издуха конкуренцията, браво на теб!“ И само след седмица – пак не бях само аз в леглото му.

Васил отрече за Хриси и обяви приятелките ми за побъркани.

Подозрението обаче остана в мен. Не можех да вярвам напълно нито на него, нито на приятелките си.

Разбира се, поддадох се на горещите му клетви, че обича само мен, че като има най-красивата съпруга за какво му е друга жена и т.н.

Той не е мъж, който ще ви каже нещо от рода „като имам сочна пържола вкъщи защо да ям сух хамбургер навън“, не, той ще ви свали всички звезди от небето, за да заличи по най-романтичния начин лъжата си. И така продължи дълги години. Васил си остана плейбоят на компанията ни, макар и официално женен.

Аз обаче реших да сменя тактиката. Постепенно се отдалечих от приятелките си, които му „хващаха окото“.

Започнах да се оправдавам с много работа и спрях да излизам с тях. Васил също ставаше все по-зает, по-рядко канехме гости или се забавлявахме навън. Дори решихме заедно, че първо ще направим кариера, а после бебе. Децата минаха на втори план, но забежките на съпруга ми едва ли. Все пак колко още хубави жени крачеха по улиците, как да ги спра да не му пресичат пътя…

Намерих си нова дружка – този път грозница.

Сякаш бог бе чул тайните ми мисли и ме пожали, като ми прати нова приятелка. Вече ми липсваха женските приказки, когато на вратата ни позвъни новата съседка. Представи се и помоли за малка услуга – ключа от таблото с електромерите на блока.

Жената бе около 35-годишна (аз вече бях на 31), доста висока, с остри черти, къса подстрижка, прекалено широка усмивка с едри зъби и плоско мускулесто тяло. Сякаш нямаше нищо женствено в нея, нито една съблазнителна извивка, което всъщност ми хареса.

Вечерта разказах на Васко, че имаме нова съседка и съм я поканила на кафе в събота следобед. Той кимна разсеяно, но когато я видя в събота, дотича след мен в кухнята и прошепна: „Откъде се взе тази грозница у нас?“ И я кръсти „Коня“ заради усмивката й, която откриваше едрите й зъби. После побърза да отпие глътка кафе и се изнесе от хола с извинението, че ще ни остави да си побъбрим по женски. Това ме устройваше идеално, а „Конят“ се оказа интелигентна, интересна и забавна съседка, с която бързо се сприятелихме.

Историята на „Коня“ плени първо мен. Истинското име на новата ми дружка бе Ема. Завършила фотография в САЩ, работеше и пътуваше по света.

Родена в България, не познаваше биологичните си родители, защото била оставена за осиновяване. Българи не я харесали – приличала им на дяволче или цигане, както ми разказа, но я осиновили американци.

Те й подарили първия фотоапарат за 8-ия й рожден ден и оттогава се влюбила в снимането.

Сега дошла да работи в родината си, искала да усети корените си, макар че се чувствала повече американка. Научила български още в Щатите, защото осиновителите й смятали, че трябва да знае езика и да познава доколкото е възможно историята и културата на народа си, затова я записали и в българско училище.

Само след няколко срещи вече не забелязвах дали е грозна или красива – сигурно и вие познавате хора с чар, за които не се сещате какъв цвят са им очите или колко са им дълги краката. Прибавете и интелигентно присъствие, чувство за хумор и самоирония и ето ви портретът на приятелката ми Ема.

Васко продължи да страни от „Коня“, дори когато я заварваше вкъщи, промърморваше: „Пак ли тази грозница, какво толкова си говорите…“ Докато една вечер тя ни покани да отпразнуваме новия й дом. Не бяхме единствените гости, но домакинята грабна вниманието на мъжа ми. Изтръпнах – той бе усетил невероятната аура на Ема и бе пуснал своите „пипала“.

И в следващия момент почувствах някакво облекчение, сякаш бях отмъстена за всичките обиди и горчивини, причинени ми от знайните и незнайни изневери на мъжа ми. Защото бях сигурна – този път котаракът щеше да падне в капана. Дори без сиренце в него – нямаше красавица, но имаше много по-силна примамка, невероятната чаровница Ема, която вече го бе оплела в мрежите си. Горкият ми плейбой…

Моника

Историята е публикувана в „Жуpнaл“

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*