Home / истории / Преди 20 години баба ми каза: Правиш голяма грешка, ще съжаляваш

Преди 20 години баба ми каза: Правиш голяма грешка, ще съжаляваш

Може би нямаше да е така, ако бях избрала него, но никой не знае. Преди повече от двайсет години баба ми ми каза, че правя голяма грешка, само че не й повярвах. Е, днес вече е късно…

Тогава бях млада, хубава и влюбена в друг мъж. Ученическата ми любов – как да не ни се радват всички. И как да не сгрешиш, когато си още толкова зелен.

Първата грешка беше, че останах с него и като студентка.

Тогава още се ходеше в казармата, но моят любим си остана в София – спортистите ги взимаха в спортна школа, нямаха грижите на другите новобранци. Аз сякаш преживях по-тежко неговия войниклък, в ролята на вярното момиче, което го чака.

Вместо да се забавлявам в новата студентска среда (нали казват, че това са най-хубавите години), аз висях по спортни зали и пред съблекалните след мач, да не би да ми избяга моят герой с някоя разюздана спортистка. Когато пък бяха на спортен лагер или пътуваха на състезания, направо не си намирах място от ревност.

Втората грешка беше, че направих два аборта от него.

Предпазването от нежелана бременност е грижа на двамата, но той явно нехаеше и отказваше да се лишава от пълното удоволствие, което се губело с презерватив. Вместо да ме обиди, това ме ласкаеше, опиянявах се, че ме иска цялата, без никакви прегради.

баба

Тогава не й повярвах

Аз пък не пиех хапчета антибебе, защото се страхувах да не надебелея и да се окосмя (навремето не бяха толкова изчистени хормоналните контрацептиви).

Вероятно съм била спокойна, че стане ли фал, ще се оженим. Да, но два пъти забременявах и два пъти правих аборт – той отказваше да се женим, още повече да имаме бебе, рано ни било.

Така до третия път, когато казах на майка ми, и тя взе инициативата за вкарване в брачните окови на безотговорния ми любим.

Третата грешка беше, че се омъжих за него.

Щастлива, не чух мъдрата си баба, която пророни на сватбата ми, че душата й плаче заради глупостта, която правя, но се надява господ да ме пожали.

Аз просто си бях загубила ума от радост, че се женим – по пътя от гражданското до ресторанта дори загубих свидетелството за брак.

Наложи се да вадим дубликат, когато тръгнахме да се развеждаме. Но дотогава ни оставаха три години, пълни не с мед, а с горчилка.

Оказа се, че бременността ми е рискова след двата аборта и трябва да влезна в болница за задържане. Лежах месеци, но не успях – бебето се роди преждевременно и го загубих.

После лекарите ми казаха, че няма несъвместимост между нас двамата, нито увреждания на плода, но психическото ми състояние през цялото време било силно тревожно и стресът си казал думата. Познайте защо – вместо да мисля за рожбата си, аз се терзаех с кого ми изневерява мъжът ми, докато съм в болницата. Само баба ми, когато ме прегърна при изписването, ми прошепна: „Той, господ, си знае работата…“, но аз не разбрах, че приема нещастието ми като спасение.

Четвъртата грешка беше, че реших да му върна за изневерите.

Убедена, че не си е стоял като верен съпруг вкъщи, се впуснах в авантюри, с които да му натрия носа. Правех го открито, а той се забавляваше – посттравматичен стрес, философстваше, затова го удари на живот. Докато се появи този, единственият, от когото наистина го заболя.

Мъжът, за когото съжалявам до днес, беше братовчед на най-добрата ми приятелка. Свидетел на моите преживявания, тя се опитваше да ме озапти в онзи момент, като ме кани да излизаме тримата с братовчед й, после в последния момент тя не идваше.

Този мъж ме слушаше, и ме чуваше, и ме разбираше, и съпреживяваше с мен. А аз просто си излях душата. Не получих нито упрек, нито присмех, нито съвет. Попиваше болките ми и ми предлагаше обичта си без никакви условия и уговорки. След първата ни любовна нощ се почувствах като преродена, чиста вода ненапита. Сигурно съм излъчвала някакво сияние, та чак и съпругът ми да прозре, че не е просто поредната авантюра.

Петата грешка беше, че му повярвах отново.

Така стигнахме до мъжките сълзи, разкаянието и обещанията. Аз обаче се изнесох при баба ми. Само че съпругът ми не ме остави на мира – сутрин го намирах пред блока, вечер пак там.

Не се опитваше да ме спре или заговори, просто ме гледаше с тъжните очи на изритано куче. Продължих да се виждам с новия си любим, но все намирах повод да не ме изпраща до вкъщи.

На Благовещение баба покани приятелката ми и братовчед й на гости. Когато на вратата се позвъни, не знаех кого ще видя.

Там стоеше моят любим, с прекрасен букет и без братовчедка си. „Аз бях дотук!“, промълви, подаде ми цветята и си отиде. След пет минути на вратата цъфна мъжът ми и аз го пуснах да влезе. Баба излезе.

Фаталната грешка беше, че тогава не последвах сърцето си. Сама се навивах, че съпругът ми е голямата ми любов, но баба ми повтаряше „голямата любов деца не ражда, ти търси истинската“. След по-малко от година се разведохме – по негово желание и по моя вина – не съм могла да му родя деца.

Днес и двамата сме без партньор до себе си. Той се разведе втори път и страда, че бившата му жена не му позволява да се вижда със сина си. Аз се омъжих за човек, който ме направи спокойна и щастлива жена, но си отиде от този свят без време и искрено скърбя за него.

Фаталната ми грешка бе, че позволих на единствения мъж, за когото съжалявам, да вземе решение вместо мен. Показа ми най-важното в любовта: иска се смелост в точния момент, после е късно.

Л.М., 43 г.

Историята е публикувана в „Журнaл за жeнaта“

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*