Home / истории / Омъжих се за евреин – живееше с мен, а даваше парите на бившата

Омъжих се за евреин – живееше с мен, а даваше парите на бившата

Заключих вратата на софийския си апартамент и се запитах дали някога отново ще се върна на родна земя. Заминавах, но не на гурбет в чужбина, а да сключа брак в Париж.

Когато разбраха, че се омъжвам в храма „Сакре кьор“ на върха на Монмартър, за евреин, който се е развел с френската си съпруга заради мен, всички ми завидяха. Аз тънех в розови блянове за своето бъдеще.

Вече познавах много българи от старата емиграция, сближих се дори с членове на царската фамилия.

Имах възможност да бъда по коктейли и тържества с различни френски общественици, политици и културни дейци, а понякога се появяваха снимки на мен и съпруга ми в пресата. Движех се в едни кръгове, които ме караха да се чувствам горда и щастлива.

Вечер дълго седяхме с моя съпруг Самуел в хола и бистрехме политика или какво се случва с някоя персона от нашето обкръжение.

Отпивахме от виното в чашите си и планирахме пътуване до Ривиерата, но не подозирахме, че съдбата бе решила друго за нас двамата.

Нямахме деца, тъй като съпругът ми бе с 25 години по-възрастен от мен, но това не ми тежеше. И аз не бях в първа младост – на 38 години, а и предпочитах хайлайфския живот, отколкото да повивам пелени.

сватба обич

Оженихме се в Париж

Бях връстничка на дъщерите му Катрин и Франсоаз, но това не означаваше, че се разбирахме. Напротив, децата от първия му брак ме приеха като враг №1, който е сключил брак с баща им с единствената идея да го ограби.

Затова, когато идваха у дома, те се държаха студено и нагло, а на тръгване не пропускаха да отворят шкафа и да вземат някой стар скъп сервиз или мраморна статуетка, без дори да си направят труда да питат мен или баща си дали им го даваме. Държаха се високомерно и надменно, говореха за мен все едно не съществувам и не съм там, а баща им не смееше да ги възпре в набезите им.

Живееше с мен, а даваше парите на бившата!

Чувствах се пренебрегната, обидена и засегната, но никой не обръщаше внимание на наранената ми балканска душа. Едва сега разбрах защо преди да сключим брак, веднъж Самуел ме попита:

„Прехвърлила ли си всичко в България на твое име?“… Едва след болестта и кончината на съпруга ми, стана ясно какво е имал предвид. Неведнъж неговите „хубавици“, които изцяло източиха сметките му и наследиха имота му, имаха наглостта да ме запитат:

– Какво има татко в България, за да вземем своя дял?

– Нищо – отвръщах им злъчно. – Там всичко е мое, придобито преди брака.

Алчността на бившата му съпруга и двете му дъщери почерняха живота ми и в буквален, и в преносен смисъл. Въпреки че от двайсет години живея в Париж, не се чувствам щастлива тук. Бракът ми не само не беше розовата приказка, за която мечтаех, но ме накара да видя живота откъм черната му страна.

До Ривиерата изобщо не стигнах, тъй като съпругът ми се разболя и аз години наред бях неотлъчната до него болногледачка.

Чудех се как да свържа месечния бюджет и да се грижа за болния си възрастен съпруг, докато неговата пенсия буквално изтичаше към сметката на бившата му съпруга, която след развода го бе осъдила за издръжка, както бе вписано в предбрачния им договор. След раздялата тя и дъщерите на Самуел останали във фамилната им къща, а аз бях принудена да живея с него под наем в апартамент, който ни излизаше доста солен като сума всеки месец.

Докато беше здрав, нямаше проблеми, но година след брака ни той бе почти обездвижен и рядко излизахме за дълго от дома си заедно. Много ми беше неприятно, че докато трябва да икономисвам от всичко, за да живеем сносно, съпругът ми плащаше постоянно тлъсти сума на бившата си жена. Чувствах се онеправдана и доста нелепо като настояща бедна съпруга, изместила непрекъснато искащата и заплашваща бивша жена, която имаше право на всичко наше.

Наследих дългове и негативи…

След кончината на Самуел ми остана в наследство единствено еврейската му фамилия и полезните връзки с еврейската общност. Наглите му щерки дойдоха след кончината му и изнесоха от дома ни всички вещи, които според тях имаха стойност, под претекст, че някога са били семейни. Реших да не обръщам внимание и да не се нервирам излишно. Само щях да се поболея заради тях и ги оставих да изнасят каквото искат.

Сама нямаше как да плащам високия наем в Париж, затова подадох молба до социалните и след куп комисии и срещи с кмета, приятел на съпруга ми, получих неголямо общинско жилище в предградията на столицата. Месечният ми бюджет е твърде скромен и единствената глътка спасителни пари идваха от наема на софийското ми жилище. Чаках с нетърпение месеците, за да се върна в България – в моя люлински апартамент, където бях свободна и щастлива.

Но ме следяха постоянно социални служители, за да ме наблюдават имам ли допълнителни доходи и наистина ли съм социално слаба, за да живея в общински апартамент, а не на свободен наем.

В София хората ме гледат като важна парижанка, няма ги и високомерните роднини на мъжа ми, за да ме обиждат или да отмъкнат още нещо от дома ми.

За моя жалост, след безгрижните почивки в родината стягах куфарите си за Париж, който за мен не бе синоним на френски шик и мода, а на мъчителен начин за оцеляване.

„Какво ти е? Живееш в Париж!“

Това обичат да ми казват и сега приятелките. Чудят ми се защо съм недоволна, като близо двадесет години живея в Париж.

Други мои познати ми влизат в положението и директно ме питат защо продължавам да живея в Париж, като ми е трудно. „Върни се в България! Тук имаш дом, спокойствие…“

Това е истина, но и аз самата хиляди пъти съм премисляла ситуацията, в която съм, без да мога да дам равнозначен отговор. В родината си нямам близки роднини, всички починаха.

Приятелките не ми липсват, защото идват и отсядат при мен на гости във Франция, като ме подпомагат финансово, докато спят и се хранят у дома. После си пишем по скайпа и говорим безплатно по домашните си телефони. Как да се лиша от възможността да имам два дома, две пенсии и две родини… Още повече, след като всичко това е изстрадано и сега не мога да махна с лека ръка на нито едното от двете.

Бъдещето ми никак не е розово, защото нямам деца, които да ми помагат, а болестта и старостта все повече ми натежават. Стискам зъби като Гаврош в Париж и чакам да взема социална пенсия по старост, докато в България вече съм редова пенсионерка, която си живее като царица в „Люлин“. Положението ми не е розово, но не е и за оплакване – свързвам някак си Изтока със Запада и се надявам съдбата в бъдеще да е по-ларж към мен.

М. Д, 67 г.

Историята е публикувана в сп.“Журнaл за жeнaта“

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*