Home / истории / 9 години живях в златна клетка, казал на родителите ми, че съм болна

9 години живях в златна клетка, казал на родителите ми, че съм болна

Един мъж успя да ме плени и… нарани. Защото за да има жената, която обича – тоест мен, само за себе си, той беше готов да лъже и манипулира…

Често влюбеният му поглед се спираше на мен, в пълно мълчание той протягаше ръка и милваше лицето ми. Усмивката озаряваше прекрасните му зелени очи и аз потръпвах от вълнение.

Този нежен жест, който толкова малко мъже правят, за мен изразяваше дълбоката му любов, подобна на бащината любов към дъщерята.

Христо смяташе, че тази невероятна любов би трябвало да ме направи напълно щастлива и да запълни целия ми живот.

От деветте години, които прекарах с този мъж, най-силен спомен в мен са оставили първите пет месеца. На 26 години бях преживяла вече две несполучливи връзки с мъже, които предпочитаха футбола и съботните вечери с приятели пред всичко останало. Срещата с Христо промени живота ми.

Той беше на 30 години, силен и привлекателен физически. Бе преживял само разочарования в личния си живот, което му придаваше трогателна ранимост.

Коя жена не си мечтае да бъде най-важното в живота на този, когото обича? Христо непрекъснато ми даваше доказателства за чувствата си с подаръци, цветя, всекидневни изненади…

златна клетка

Държеше ме в златна клетка

Още през първия месец на връзката ни той заяви, че иска да живеем заедно. Работата му на брокер на недвижими имоти му предоставяше интересни възможности и много скоро той се спря на малка къща извън София.

За мен беше малко далече от университета, където учех право, но винаги бях живяла на не повече от 30 квадратни метра и перспективата за къща с градинка ми се виждаше идеалното гнездо за нашата любов.

Освен това Христо имаше многобройни качества – отнасяше се много кавалерски с мен, умееше да готви, а в почивните дни винаги беше на разположение за домакинските задължения. Сутрин закусвахме заедно, после ме караше с колата си до университета, срещахме се за обяд и се събирахме вкъщи към 18 часа. Всъщност прекарвах почти целия ден с него.

Моите родители и братята ми веднага го харесаха. Майка ми се стопяваше от комплиментите му, а с баща ми, който работеше в строителството, с часове говореха на теми, които интересуваха и двамата.

Братята ми, на 19 и на 23 години, го смятаха за идеалния зет, който ги разбира, създава приятна атмосфера, дава ценни съвети. След две години пълно щастие започнах да изпитвам скука.

Седмиците преминаваха все в същия ритъм, с еднакви вечери пред телевизора и уикенди насаме. Дори и през отпуската му отивахме само двамата някъде далече от всички.

Вече не се виждах с приятелките ми от университета, а единственият приятел на Христо замина за САЩ. Живеехме уединени и често се чувствах като бижу, затворено в кутия.

Когато се дипломирах, отидохме да отпразнуваме събитието в един ресторант. По време на вечерята започнах да правя планове за професионална кариера. Тогава по лицето на Христо премина тежка сянка и той твърдо каза: „Не ти ли давам достатъчно, за да мечтаеш за друг живот?“ И ми каза как той вижда нещата – скоро да се оженим и бързо да имаме деца.

За да не го нараня, тази вечер не казах нищо, а Христо схвана това като съгласие от моя страна. Всъщност през следващите месеци плановете за брак непрекъснато се отлагаха, както и намеренията за деца. Когато разговаряхме за това, той все казваше: „Скоро ще стане, обещавам ти“. Ръката му докосваше лицето ми, той ми казваше колко ме обича и животът си продължаваше по старому.

Бях на 32 години и вече чувствах, че нямам други перспективи освен да живея до него. Христо беше единственият ми прозорец към света, той взимаше всички решения за нас двамата, а когато споделях желанието си за промени, срещах пълното му мълчание. Баща ми беше на мнение, че съм извадила голям късмет при толкова грижи и любов.

„Моето положение“ и неговото решение…

Десет пъти исках да го напусна, десет пъти под влияние на роднините ми решавах да остана с него, като си казвах, че трудно се намират толкова влюбени и всеотдайни мъже.

И после дойде тази Коледа преди две години, когато той трябваше да отиде при свои роднини.

Използвах отсъствието му, за да поговоря откровено с майка ми за чувството, че животът ми не ми принадлежи.

Тогава тя се усмихна и нежно ми каза: „Знаеш ли, миличка, в твоето положение не би трябвало да правиш планове за промяна. Ти не би могла да живееш без него при твоето заболяване.“ Потръпнах. Какво заболяване?

Така разбрах, че мъжът на живота ми беше разказал на семейството ми как страдам от тежко сърдечно заболяване и всяко вълнение може да ме погуби. Че имам нужда от спокойствие, почивка и разбиране.

По този начин влиянието му в семейството беше нараснало и той успяваше по-добре да ме контролира. Христо им беше казал, че не разговарям с тях за болестта си, за да не ги товаря излишно. Тази огромна лъжа ми отвори очите. Братята ми ми помогнаха да се изнеса от къщата още същия ден.

Следи в душата!

Оттогава нямам никакви новини от Христо, понякога се питам дали всичко това наистина се е случило. Мисля си, че в дъното на душата си този човек е напълно наивен, за да повярва, че любовта му към мен му дава право да разполага с живота ми.

Сигурно е много несигурен в себе си и затова е бил готов на всичко, за да ме задържи, дори и с цената на моето унищожение като личност. Деветте години, прекарани с него, не можеха да не оставят следи в душата ми, но аз успях да продължа живота си от точката, на която той се намираше преди срещата ми с Христо.

Преместих се в квартира от 30 квадратни метра, изкарах шофьорски курсове, намерих си стаж като юрист и се надявам той да прерасне в истинска работа. Животът невинаги е песен, но не се оплаквам, защото сега наистина това е моят собствен живот.

Даниела, 36 г.

Историята е публикувана в сп.“Журнaл зa женaта“

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*