Лятото, което си отиде, не обещаваше нищо интересно – приятели, купони, море… Както всеки друг път.
Първия ден на плажа цялата се бях намазала с плътен слой масло, защото кожата ми е много бяла и бързо изгарям.
Пък ми се искаше хубав тен, а не фасон като на рак. Покрай мен мина някой и сякаш нарочно хвърли отгоре ми пълна шепа пясък.
Ядосах се и тъкмо да се развикам на този нещастник, погледът ми срещна усмивката на готин мъж. Вдигна рамене, внимателно се извини и на мен ми мина.
След няколко дни морето се разбунтува, но понеже съм плувкиня, вълните не ме уплашиха. Влязох във водата, обаче на моменти едва се задържах на краката си, а за плуване и дума не можеше да става. Изведнъж някой се блъсна в мен и ме хвана за ръката – отново беше той, мъжът с невероятната усмивка.
При следващата вълна обаче той просто изчезна – така неочаквано, както се беше появил. Нещо в мен трепна – може ли да е случайна всяка следваща среща с него?
Една сутрин се събудих с ужасно главоболие, но понеже всички ми мърмореха и ме навиваха да не пропускам плажа, изпих едно хапче и тръгнах с компанията. Скрих се под чадъра, забих глава в пясъка и зачаках да ми мине.
Това нямаше как да стане, защото до ушите ми непрекъснато стигаха викове: „Белот“, „Терца”, „Пусни коз…“ Картоиграчите ми дойдоха в повече, надигнах се да видя кои са тези нахалници и очите ми срещнаха усмихнатите очи на онзи мъж, седеше на три чадъра разстояние от мен. Погледът му ме изгаряше и за да избягам, се прибрах.
Вечерта обаче, в дискотеката, получих поздрав от непознатия – първо питие, после блус, от който краката ми омекнаха и цялото ми тяло закопня за него.
Може би защото не просто танцувахме, неговите ръце ме носеха като цвете… Онази вечер той открадна сърцето ми.
Останалите дни от почивката си прекарахме заедно, беше истинска приказка. И като на всяка, и на нашата наближаваше краят. Той беше от София и от години живееше в Щатите, а аз – в малко балканско градче.
Връзката ни беше мисия невъзможна, но затова пък всички знаеха колко сме влюбени.
Когато той си тръгна, ме взе със себе си и ме закара до вкъщи.
Чак като пристигнахме, ми каза, че има още две седмици отпуска и предложи да ги прекараме заедно в града. Дори си беше наел стая в хотела.
Като се прибрах у дома, за пореден път разбрах, че имам невероятни родители. Татко ме погледна и попита: „Да не си хванала златната рибка, че така сияеш?“ Като им разказах за невероятния мъж, в когото се влюбих, мама се нацупи.
Изуми ме – как може да не се радва за мен! И тя ми „обясни“: „Да оставиш момчето на хотел?! Я погледни колко място има вкъщи… Обади му се и го покани на вечеря.“
Час след като го поканих, той дойде с два красиви букета – един за мен, един за мама, и бутилка за татко. Вечерта мина страхотно, а за двете наши седмици просто нямам думи.
След като го изпратихме на летището и се прибрахме, и на трима ни къщата се стори пуста. Поплаках си, потъгувах – ужасно ми липсваше.
Въпреки че всеки ден говорим по скайп, без него ми е студено. А той не спира да повтаря: „Чакай ме! Като дойда, ще те взема със себе си и никога повече няма да се отървеш от мен.“ Моят отговор е просто: „Ела! Обичам те!“
Даяна
