Home / истории / Влюбих се в грешния човек, не знаех каква черна душа има

Влюбих се в грешния човек, не знаех каква черна душа има

Стечение на обстоятелствата ме доближи до смъртта, но животът ми беше отредил някакво специално местенце.

Връщам ви години назад. Живеех в неголям град – няма да уточнявам къде, не това е важно. Работех в един местен вестник – захванах се с криминална хроника и всякакви корупционни практики, все дебнех някого от региона и страната.

В центъра на моето внимание бяха силните на деня – имаше няколко, които непрекъснато уличавах в някакви машинации. Получавах заплахи, признавам си, но това не ме спираше.

Някои ме търсеха просто за да ми кажат, че не съм права – че може би не всичко съм проверила, че някой ги е натопил. Всякакви ги имаше. Опитвах се да бъда и справедлива в обвиненията (с достоверни доказателства), и смела (защото с тези хора не всеки смееше да се занимава).

Смелостта ми беше смачкана за секунди!

В една октомврийска вечер бях на рожден ден на приятелка в покрайнините на града, в който живеех. Беше нещо като вилна зона. Тя ни събра там, в очарователна малка къщичка, чийто уют се превърна в чудесен терен за празника. И когато вече преминахме към малките часове на нощта, на мен ми се обадиха, че сутринта трябва да съм на линия много рано – за да дебна един от нашите редовни „клиенти“. Е, явно трябваше да тръгна още през нощта.

Добре че не бях пила повече от чаша шампанско още привечер – качих се на колата и потеглих. Изминах няколко километра от къщата и внезапно пред мен се яви някакъв силует – натиснах здраво спирачки, но колата не ми се подчини и аз се преобърнах в дерето край пътя. Всичко потъна в черна мъгла.

Събудих се на непознато място.

Къде бях? Какво беше станало? Минаха няколко минути и при мен влезе една жена, която много се зарадва, че съм се събудила, и тръгна да споделя това с някого. Докато се чудех какво се случва, тя се върна и започна да ми разказва…

А за разказване имаше много: бях пострадала доста неприятно в онзи инцидент на пътя. Открили ме с много фрактури, всякакви наранявания по цялото тяло и… в кома. Тялото ми се възстановило, но 3 месеца съм била в кома.

влюбване

Дори не подозирах какъв е…

– А къде съм? – бях в специално крило с платени стаи в една голяма болница в близкия голям град. – Но аз не мога да платя за това – объркано започнах да изпадам в паника.

– Няма и нужда – отговори жената. Всичко било поето от В.Ш. Няма да казвам името, нека да остане конфиденциално. Ще го наричам Васил. Това беше един от хората, които аз преследвах в работата си, защото все изникваха разни неуредици край него. Но защо сега той плащаше всичко това?

– Всичко ще разберете. В.Ш. е много разбран човек – ще се уверите, че всичките ви съмнения за него са били неоснователни.

Минаха две години.

Животът ми се преобърна след катастрофата и комата. Аз наистина открих друг човек.

Той се беше заел да ми помогне, защото винаги бил смятал, че съм добра в работата си, и той вярвал в справедливостта и истината и затова се погрижил за моето възстановяване.

Толкова беше грижовен, че за два-три месеца аз… се влюбих в него.

Скоро след това започнах да работя за него – нещо като връзки с обществеността. Нямах намерение да се връщам към предишната си работа, защото вече се страхувах. Оказа се, че онази катастрофа не е била случайна: полицията разкрила, че някой ми е срязал спирачния маркуч. И именно затова съм се преобърнала в дерето.

След тази информация бях сигурна: някой от хората, за които пишех, е решил да вземе по-сериозни мерки и да ме сплаши. Но това със сигурност не беше В.Ш. – вече знаех, че съм се заблуждавала за него. Беше по-скоро спасител, отколкото престъпник. Затова цели две години от живота си прекарах край него, отдадена на работата. Сега не го обвинявах, а го защитавах – сякаш връщах жеста.

А иначе – това съвсем не беше всичко. Споменах, че се влюбих. Да, той отвърна на чувствата ми, но всичко беше някак спорадично – понякога вечер се уединявахме и се отдавахме на ласки и взаимно внимание. Но той още на третата такава вечер откровено ми заяви, че не може нищо да ми обещае, защото не бил готов за сериозна връзка.

Е, явно трябваше да се примиря. И да приемам онова, което ми предлага – внимание и любов – на парче. А аз не исках това. Пък и той започна да ми отделя все по-малко време.

Аз, като вярно куче, гледах да съм близо до него – бях го поставила на пиедестал. А той успя да се сгромоляса от там с гръм и трясък.

Спасение след спасение…

Втората катастрофа в живота ми се оказа като следващо парче от една и съща верига. Една сутрин ми звъннаха на вратата – от полицията. Оказа се, че трябва да се явя в близкото управление.

Оказа се, че Васил (а покрай него и аз) е обвинен в цяла редица от нарушения на закона, голяма част от които аз самата бях проучвала в моите журналистически разследвания.

Но просто никой дълго не е смеел да се захване с него. Само един следовател, като поел проучването на случая с моята катастрофа, стигнал – нишка по нишка – до същината на нещата. Зад моето злополучно пътно произшествие всъщност стоял Васил.

Но как – ще кажете… Е, и аз си задавах този въпрос. Не можех да повярвам, че този човек е инсценирал „случаен“ инцидент и се е превърнал в мой спасител, само за да се спаси от моите нападки. Явно съм била много близо до истината и съм представлявала опасност.

Всичко това беше гадно и долно. Не само, че се доверих на този човек, но си позволих и да го защитавам от нападки. А той, като го обвиниха, се опита да ме вплете в интригите си и да ме превърне едва ли не в главен виновник. Но се оказа, че служебният защитник, който ми бяха назначили, беше човек на място. Така че аз бях оневинена – благодарение на свестния следовател и на адвоката.

Те бяха моите истински спасители. И аз няма никога да забравя това. А за да забравя всичко останало от последните две години, реших да напусна града, дори страната. По-късно се прибрах в България и започнах живота си наново. Днес съм щастливо омъжена, имам син и се връщам към онзи период от живота си все по-рядко, и то само в най-лошите си кошмари.

Имам да живея живота си и нямам намерение да страдам заради миналото, нито да се сърдя на съдбата, че не ме е дарила с късмет. Всъщност съм си късметлийка, като си дам сметка как излязох от онази история и като погледна всяка сутрин очите на съпруга и детето си. Да, определено съм щастливка.

К.

Изт.Журнал за жената

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*