Тази история започна, когато бях на 22 години, с един рутинен гинекологичен преглед, по време на който докторът изговаряше загадъчно „Хм“, редувано с още по-неясното „Мммм“.
Не издържах: „Докторе, какво ми е? За нещо злокачествено ли се съмнявате?“. Лекарят обаче отговори неопределено: „Не е злокачествено, но нещо тук ме съмнява“.
След което ми назначи куп изследвания. Излязох от кабинета ядосана и убедена, че това не е нормално. „Не може само след най-обикновен преглед да казваш такива страховити неща!“ – това си повтарях като мантра.
Още на следващия ден отидох при друг специалист, който отхвърли диагнозата. А тя звучеше наистина страшно: невъзможност да имам деца. „И как точно първият лекар установи това?
А и нали вторият заяви, че така не става, намеквайки за некадърността на колегата си… Естествено, че първият грешеше“, успокоявах се аз. След няколко дни вече не си спомнях за случката и се радвах на живота на пълни обороти.
Срещнах Милен по време на лятната си ваканция. Той беше висок, загорял от слънцето, спортен тип. Аз бях пълна негова противоположност: скарана със спорта и предпочитаща градския живот.
Не знам какво ни привлече, но още същата нощ се оказахме в едно легло. На сутринта той си беше тръгнал от моята стая – тихомълком, оставяйки ми бележка на леглото с изтърканото „Благодаря за невероятната нощ!“ Изругах под нос нещо от рода на „всички мъже са еднакви“ и се обърнах на другата страна да си поспя още малко.
Няколко месеца по-късно започнах да излизам с Николай. Отначало се засичахме в студентското кафене и той все опитваше да привлече вниманието ми. Накрая успя.
Е, определено не беше голямата любов, но не беше и скучен. Малко преди Коледа, Ники падна на колене и ми предложи женитба. Реших, че ще е забавно да приема.
Вдигнахме тежка зимна сватба по всички правила. Неговите роднини се оказаха доста консервативни и държаха да има много гости, да се спазят всички глупави (от моя гледна точка) ритуали по купуване на булката и т.н.
Бездетна!
Ето, това беше диагнозата, която буквално ме срина. С Ники се чувствахме много щастливи като семейство. Година, две, три…
Единственото, което хвърляше сянка над нашите отношения, бе липсата на наследник. Какво ли не опитахме.
Стигнахме и до една от най-известните клиники по стерилитет. След като установиха категорично, че проблемът е единствено в мен, домашният уют се разби на пух и прах.
Веселият Ники се затвори в себе си, а аз се обвинявах и започнах да посягам към алкохола.
И пак сама… Нещата между мен и моя съпруг не вървяха, отчуждихме се. Все по-често оставах сама у дома, той закъсняваше. Предложих му да си осиновим детенце, но Ники ме погледна хладно и отсече: „Мислиш ли, че на пияни жени ще позволят подобно нещо?“
Думите му се оказаха решаващи. Както за мен, така и за връзката ни. Разделихме се по взаимно съгласие. Но определението „пияна жена“ ме отрезви. Отказването от питиетата се оказа най-лесното нещо на света. Но самотата бе далеч по-труднопреодолима.
Лека-полека преглътнах развода и факта, че освен родителите си, нямам и не се очертава скоро да имам близка душа. Неколцината приятели бяха семейни и аз някак не се вписвах в тяхната компания. Вместо да страдам, реших, че ще си намеря нови приятели. Какво по-добро място от морето за тази цел. Вярно, сезонът бе вече приключил, но пък аз така или иначе не харесвах летните жеги. Отправих се към Варна с мисълта за дълги разходки по брега.
„Тези красиви очи съм ги виждал вече“, прошепна топъл мъжки глас в ухото ми, докато пиех кафе в заведение до входа на Морската градина. Обърнах се бавно и с най-злия поглед, на който съм способна, опитах да поставя натрапника там, където му е мястото. Но срещу мен се усмихваше моето лятно приключение за една нощ отпреди години: Милен. Усмихна се и без да пита, седна срещу мен.
Разговорихме се, припомнихме си нашето приключение и Милен най-нахално заяви: „Нали не очакваш да ти се извиня за бележката? Такъв съм си. Не ставам за дълги връзки. Но с теб ми хареса“. А после направо ме закова за стола: „Хайде да повторим, а?“
Очаквай неочакваното! Имаше такъв филм. Точно за него се сетих на сутринта. Нощта с Милен бе… още „по-високоволтова“ от първия ни опит. А най-чудесното от всичко бе, че този път той не си тръгна.
Вместо „Добро утро“ ми каза: „С теб много си пасваме. Дай да не чакаме съдбата да ни срещне трети път случайно, че може и да се разминем. Какво ще кажеш да се оженим?“
Помислих, че се шегува. О-о-о, не! Подписахме още същия месец – без приготовления, без помпозни сватбени церемонии и с неколцина гости.
Моето ново семейство…
Преди да сключим брак, исках да бъда коректна и разказах на Милен за моя стерилитет. А той само вдигна рамене и отговори в типично негов стил: „И какво от това? Знаеш ли колко изоставени деца има, които ще бъдат щастливи да имат семейство“. Тази негова страна бе нова за мен и ме изненада приятно. Тъй като нямахме претенции, успяхме още същата година да осиновим две сестрички.
Голямото момиче е вече в първи клас, а с малкото учим заедно числата до 10. Онзи първи доктор се оказа прав. Не знам как го установи и какво видя тогава, но диагнозата му бе вярна. Но пък сега имам деца, много деца. Как? С Милен решихме да направим частна детска градина и сега съм заобиколена от весели детски гласчета по цял ден.
Ралица В., 34 г.
Историята е публикувана в сп.“Журнaл за жeнaта“
