Home / истории / Там, в онази малка къщичка, животът ни каза: Вие сте един за друг!

Там, в онази малка къщичка, животът ни каза: Вие сте един за друг!

Толкова много се заблуждаваме, когато живеем с идеята, че някъде там, по света, задължително има наша перфектна половинка, едва ли не определена от съдбата. Няма такова нещо.

Убедих се, че нашите чувства и взаимността създават буквално от нищото най-перфектния партньор за нас – онзи, когото искрено обичаме и който истински ни обича.

Бях много малък, когато с моите родители се сдобихме с една малка къщурка край рекичка, където с удоволствие ходехме всяко лято.

Всъщност – през цялата година, защото там и през зимата беше невероятно красиво с еловите гори наоколо, прекрасните склонове за пързаляне и удивителните игри на облаците по небето, които ни караха да ги наблюдаваме и да измисляме цели облачни сюжети.

И така – цели 10 години, през които сякаш съдбата ни беше избрала като късметлии, на които им се полага най-красивото в живота. Но когато бях на 17, майка ми си отиде внезапно от живота. И сякаш нещо преряза желанието на баща ми да ходи на онова прекрасно място – всичко му напомняше за нея, а той не искаше.

Хубавите спомени само го натъжаваха, а с мен беше обратното: там се чувствах като в някаква моя си приказка, където нищо лошо не се случваше, а всичко вървеше като в един от онези наши облачни сценарии – красиво, подредено, симпатично…

С годините къщичката беше поизоставена от нас – аз тръгнах по своя път, учих в университет, заминах за кратко в чужбина на работа, после се върнах, ожених се, създадох семейство, роди ми се син. Животът си вървеше по стандартния план. Но в един момент стана по-нестандартно за щастливо семейство: жена ми ме напусна.

Взе и сина ни със себе си – той беше на 6, имаше нужда от майка си, моята роля в живота му щеше да е по-важна, когато станеше малко по-голям.

Отстъпих – виждах го само в събота и неделя, когато ходехме заедно на ски, на риболов, понякога и на кратки екскурзии и просто пътувания, на които му показвах как да шофира, поправяхме разни неща, опитвах се да го уча на практически умения, които със сигурност щяха да са му от полза…

Бяха хубави моменти. Аз и без това по цяла седмица си живеех като вълк единак, та тези уикенди бяха великолепни. Не, така и не открих нова любов.

къщичката

Вълшебството се случи в нашата къщичка

Баща ми все ми казваше да не се затварям в спомените си, но аз неволно повтарях неговия модел – не продължавах напред, не смятах, че има смисъл да разчитам на повече любов в този живот. Баща ми така си и отиде, без да допусне повече никоя жена до себе си. Може би и с мен щеше да стане така. Но съдбата май беше решила друго.

Един ден, както си пътувахме със сина ми, който вече беше на 16, колата се развали – забоботи, затрака… Чудех се къде ли да се отбием, за да я попрегледам. И внезапно се сетих, че сме близо до онази наша къщичка. Баща ми я беше продал преди години – реши, че няма смисъл да я държим, като не ходим. Не се съпротивлявах.

Свих в отбивката и, едва ли не лазейки, се дотътрих до къщурката. От комина излизаше пушек. Слязохме от колата, почуках на вратата… Отвори жена. Сякаш я познавах отнякъде.

– Добър ден! – каза усмихнато.

– Здравейте! Позакъсахме с колата…

И започнах да разпитвам дали има нещо, с което да позакърпя нещата и колата да тръгне. Докато търсеше, запълвах времето с общи приказки.

– Всъщност от скоро – да. Преди години, като я купих, смятах да идвам само понякога тук, но обичам това място и постепенно се превърна в мой дом.

И все пак: откъде ми беше позната?

– А не ви ли е страх тук – съвсем сама?

– О, не – познавам района от малка, идвахме с майка ми на почивка. Дори често гостувах на собствениците на тази къща – бяхме приятели.

Ето тук ми просветна: ето откъде я познавах!

– Емилия? Ти ли си, наистина? – тя се обърна и се загледа недоумяващо в мен… – Аз съм – Момчил!

Усмихна се широко и се хвърли към мен. Отвърнах ентусиазирано на прегръдката.

Тази жена беше порасналата Емилия.

Коя е тя ли? Мой прекрасен приятел от детството, най-прекрасен. Толкова хубави моменти сме изживели заедно, толкова сме мечтали, толкова бяхме близки. Ще кажете: а защо сме се загубили? Защо не сме поддържали връзка? Ами – хайде де! То си е останало като преживяване там, на това уникално място…

Място, от което аз се бях отказал, а Емилия е превърнала в свой дом. Заради спомените, заради всичко преживяно, заради хубавите ни емоции. Не, не е искала да ми се натрапва, да ме издирва. Но е искала да е възможно най-близо до мен или поне до спомена за мен.

Разбира се, не разбрах това още тогава, при онази първа среща след толкова години. Но тази среща се оказа началото на много срещи. И как да не се срещам с нея, като това се оказа единственият човек, с когото се чувствам спокойно, нормално, сякаш добивам желание за живот и всичко ми се струва възможно и красиво…

Не ни трябваше много, за да разберем, че неусетно в детството си сме се сближили толкова много, откривайки света заедно и правейки компромиси в името на взаимното разбирателство, че сега нямаше нужда да се опознаваме, да се доказваме един на друг.

Още в детството си бяхме изграждали – бавно и полека (след първоначалната среща, при която аз я оскубах, а тя ме ритна!) – едни доста близки отношения, като през това време, още по детски, явно приятелството се беше смесило с първи любовни тръпки.

Човекът, с когото имам всичко!

Емилия, за разлика от мен, не беше сключвала брак – живяла 8 години с един мъж, на семейни начала, но в един момент се разделили, защото не можели да имат деца. Така и не изяснили в кого е причината, не потърсили решение, просто се разделили – той поискал така.

А тя решила да зареже всичко и да се пренесе в къщичката. Работата й го позволява – тя поддържа сайтове, може да го прави отвсякъде без проблем.

И какво от тук нататък? Ами ще ви кажа: И аз се пренесох точно след месец в къщичката, без никакво колебание.

Аз съм финансист, но винаги съм се занимавал с удоволствие с дърводелство. А в най-близкото до нашата къщичка градче се намира прекрасно дърводелско предприятие – правят мебели, разни декоративни неща.

Е, там съм – взеха ме с огромно удоволствие, имаха нужда от човек като мен. Сега с Емилия щастливо си живеем там, в нашата къщичка от детството, която – като в приказен сюжет – ни събра след толкова години.

Синът ми много харесва Емилия, учи се от нея на разни неща, а и майка му не се сърди, че той ни гостува през уикендите – отдавна сме подредили отношенията си правилно. И двамата с бившата ми съпруга разбрахме, че много сме грешали във връзката си – сякаш сме очаквали всичко да става от само себе си, смятали сме, че чувствата крепят всичко.

Не, усилието в отношенията, склонността да разбираш другия, да жертваш нещо заради него, да търсиш общи решения – това са само малка част от многото елементи за една перфектна връзка.

С Емилия имахме – и сега още го имаме – всичко това. А когато година и половина след нашата среща се сдобихме и с дъщеря, животът сякаш ни каза: наистина сте един за друг!

Момчил

източник:“Журнал“

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*