Не знам дали по Коледа и Нова година се случват чудеса. Все си мисля, че човек сам е отговорен за съдбата си, но при мен всичко се обърка страхотно, преди да се оправи…
Никога няма да забравя навечерието на 1992 година. Чувствах се преминала пределите на всички свои сили и надежди.
Седях с ръце, обгърнала колене, загасила умишлено телевизора, светлина идваше единствено от коледните лампички на елхата. Вечерята ми се състоеше от хляб, сирене и малко маслини, но аз така и не ги докоснах.
Вече почти не ядях, просто нямах сили, а и желание за това. Само мисълта, че трябва да съм в състояние да се грижа за сина си, ме караше от време на време да обръщам внимание и на себе си…
Сираче съм. Отгледаха ме баба и дядо, родителите на майка ми. Дядо почина, когато бях на 10 години. И на двете с баба никак не ни беше леко. Както и да е, завърших гимназия и заминах да следвам в София. Там срещнах Борис. И се влюбих.
Той беше на 39. Женен, с две деца. Близо 3 години продължиха отношенията ми с Борис, без да настъпи съществена промяна в тях. Докато не забременях.
Знаех, че нямам право да искам нищо от него, той имаше отговорност и към другите си деца, пък и неговото желание беше да направя аборт…
Не можех да махна детето, просто не можех. Нямах вече никого, баба беше починала преди близо две години. И реших да отгледам детето сама. Две години след раждането на Георги вече бях минала едва ли не през ада.
Чувствах се развалина – все недоспала и недояла, бях забравила какво е да се усмихвам. Нямах никакво време за себе си, едва успявах да съчетавам ходенето на работа с грижите за детето.
Както седях онази нощ до елхата, усещах, че нещо в мен е на път да се скъса. Взирах се в заспалото детенце и, честно казано, беше ме страх, че няма да мога да го отгледам…
Както отпивах от чаша червено вино, вгледах се в иконата, останала ми от баба, и си казах:
„Прости ми, Господи, вече нямам сили за тая непрекъсната борба. Оставям съдбата си в твои ръце, да става каквото ще с мен, само, моля те, погрижи се за момченцето ми“. Свих се в леглото до Георги, прегърнах го и заспах…
След две седмици съкратиха длъжността ми и аз останах без работа. Докато се чудех какво да предприема, в януарската поледица, паднах и си счупих ръката.
И вече, разбира се, бях готова да обявя 1992-ра за най-черната ми година… След като ми свалиха гипса, трябваше да ходя на рехабилитация, за да възстановя подвижността и силата на ръката си.
И именно там, в болницата, срещнах Елена. Тя беше в инвалидна количка и й предстоеше дълъг курс рехабилитация, за да може отново да ходи.
Беше пострадала сериозно в автомобилна катастрофа. Никога няма да забравя как засияваше салонът, щом се появеше Елена – винаги усмихната, винаги в добро настроение и с невероятно чувство за хумор. Спомням си как малкият Георги, когото трябваше да водя с мен на процедурите, беше направо запленен от нея.
Тихомир, съпругът на Елена, ми предложи работа – да помагам на жена му с ежедневните й задачи. Така се сдобих с двама страхотни приятели, които и до ден днешен са едни от най-скъпите ми хора.
След близо година Елена вече можеше да ходи сама и да се справя със задълженията си и без чужда помощ. И пред мен отново стоеше задачата да си намеря работа. „Какво ще кажеш сами да си бъдем шефове?“, попита ме един ден Елена.
Тя също имаше нужда от реализация, прекалено дълго беше скучала у дома. Обмисляхме различни варианти и се спряхме на идеята да си направим фирма за организиране на събития. Не беше никак лесно и трябваше да минат месеци, докато имаме печалба и започнем да се издържаме от начинанието си.
Повратното събитие в кариерата ни на бизнесдами с Елена беше организирането на първата възложена ни сватба.
Гостите бяха над 300, събитието беше грандиозно, а и ние проявихме доста въображение и с неуморна работа го направихме наистина чудесен празник. Със сигурност никога няма да забравя тази сватба… но едно по едно.
Решихме да направим репетиция на събитието, тъй като не искахме да има неуредици в сватбения ден на клиентите ни.
Пристигнаха бъдещите съпрузи с родителите си и кумовете. Започнахме репетицията, а кумът все не беше разбрал и все идваше да ме подпитва нещо. Едва се сдържах да не му направя забележка, толкова странни бяха някои от въпросите му!
Уж беше адвокат, правеше впечатление, че е много общителен, даже нахакан, а едно такова неадекватно поведение. .. Докато не ме покани на вечеря – да обсъдим подробностите около сватбата?! Тогава вече започнах да разбирам какво се случва…
Е, може би вече сте се досетили, че след онази последва и друга незабравима сватба – две години по-късно. Ожених се за кума… И освен Георги, имам и още две деца – пак момчета, Димитър и Владислав. Така, като по чудо, благодарение на счупената ми ръка, вече нямам самотни и тъжни вечери. А на празниците с мен са моите любими мъже и приятелите ми.
Разбира се, още пазя иконата от баба и всяка вечер поглеждам към нея и благодаря на Господ за всички прекрасни неща, които се случиха в живота ми. Има защо, нали? Макар Бог да не изпълни голямото ми желание да си имам и момиченце. Е, поне не по начина, по който си мечтаех. Вярно е – нямам дъщеря, но пък от два месеца имам прекрасна внучка, кръстена на мен – Надежда.
Надежда
Източник:Журнaл за жeнaта
