Home / истории / Подарих кученце на самотна жена – толкова му се радва, че нямам думи

Подарих кученце на самотна жена – толкова му се радва, че нямам думи

Няма да ви разказвам за своите драми, макар че отдавна ми се иска да го направя.

Според мен всеки от нас си има по някаква мъка.

Този път обаче ще споделя нещо от отношенията във фирмата, в която работя.

И по-конкретно – за леля Данче, нашата чистачка.

Тя е симпатична и работлива жена с посивели коси.

Въпреки годините й, личи, че е била хубава навремето.

Освен това е доста интелигентна – разбираш го, ако се заговориш с нея.

Не само чисти акуратно, ами е напълнила целия офис с красиви цветя, за които се грижи.

Моите колеги обаче все нямат време за нея, някои я отминават, без да я поздравят дори.

Сякаш тя не е жив човек, а мебел. Като че тази жена е по-низша от тях.

Пренебрежението и грубото им отношение направо ме вбесяват, но не мога нищо да им кажа.

куче болонка

Много обича кучето си

Аз обичам да си говоря с леля Данче.

От нея разбрах, че е бивша учителка по география, но сега получава ниска пенсия, затова й се налага да работи допълнително.

Дълги години гледала на легло болния си съпруг, който починал.

Единственият й син пък се запилял някъде по света, така и не създал семейство и не я зарадвал с внуци.

Явно не му е провървяло, защото много рядко й изпращал дребни суми – само по празниците.

И като стана дума за тях, веднъж я попитах на какъв подарък би се зарадвала за Коледа.

Тя се усмихна и ми призна, че вече нищо не й трябвало – нито дрехи, нито вещи.

Но понеже била много самотна, си мечтаела да има една малка болонка, с която да се разхождат в кварталната градинка.

Ходила няколко пъти на пазара да гледа малките кученца, ама не били по джоба й. Пък и се страхувала, че може да си отиде от този свят преди домашния любимец.

Реших да не чакам Коледа и още на следващата събота отидох на пазара за животни. Харесах едно бяло мъниче и го купих за нашата чистачка.

Убедена съм, че това бяха най-правилно похарчените от мен 400 лева.

Леля Данче толкова много се зарадва, че сега всеки ден като ме види в коридора, с умиление ми разказва за своето „внуче“ – така нарича малкия Роки.

Извинете ме, че няма да се подпиша с името си. Не бих искала да се хваля с постъпката си, а просто да споделя. Историята е публикувана в „Личнa дрaма“

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*