Аз съм бай Милан от Чирпанския край. Живея на село. Възмутен съм от това, което се случва пред очите ми.
Нашето село беше голямо и хубаво, имахме си училище, читалище, сладкарница, кръчма и два магазина.
В него живееха повече от хиляда души – млади и възрастни. А сега сме останали около 200 старци, както се казва – на доизживяване.
Вече няколко години училището е закрито, няма я и сладкарницата, пием си кафето в бакалията, където в един ъгъл сложиха три маси.
Онзи ден срещнах една жена от горната махала. Започна да ми се оплаква, че децата й се преместили в София, обаче плащали голям наем, синът бил безработен, а само със заплатата на снахата какво по-напред да платят.
Те имат триетажна къща на село, голяма градина и доста декари земя. Само че ги мързи да я обработват. Зарязаха всичко и се юрнаха към града, уж за по-големи възможности.
И какви са те? Да се чудиш две яйца ли да купиш, или три?
Нашите пенсии не са големи, пари нямаме, но нищо друго не ни липсва.
С жената сме си направили консерви за две люти зими, имаме си пилета и кокошки, гледаме прасе.
Мазето е пълно с дърва, нацепени и готови – само да ги набуташ в печката. Осигурили сме си и картофите, и лука, и месото.
Да, работата е много, от сутрин до вечер, но на нас не ни тежи.
Пък това, че българинът бил трудолюбив, е легенда от миналото. Няма вече такова нещо при младите!
Казвам всичко това с болка, защото не важи само за чуждите деца.
Нашите също се разпиляха – дъщерята замина със семейството си на гурбет и вече три години се връщат само за по десетина дни.
Синът пък си остана стар ерген, през лятото работи на морето, а цяла зима лежи, пуши и пие вино от лозето, което не е копал.
Това живот ли е за човек на неговите 37 години?
Мисля, че няма да се оправим скоро, защото се отказахме от земята, която ни храни. А хлябът не пада от небето.
С уважение – бай Милан
