истории

Назад към родните места: Избягах от всичко и открих голямата си любов!

Преди години, когато бях на 21, се омъжих за първата си любов – Валентин…

Бяхме млади, много влюбени, непредпазливи, необмислящи. Живеехме за настоящето – не крояхме планове за бъдещето. Но то ни провокира с моето забременяване. И ние взехме решение: ще бъдем заедно, ще създадем семейство. Но, за съжаление, ентусиазмът ни за съвместно съжителство приключи бързо. И животът започна да ми предлага провокаци.

Бърз брак, бърза раздяла, бързо заминаване

Но вие сигурно се питате какво толкова се е случило, та сме се разделили с Валентин? Когато се появи дъщеря ни Марина, той много скоро загуби всякакъв ентусиазъм да се грижи за семейството. Сякаш не му се искаше да навлезе в следващата фаза от живота си – все си го дърпаше към купоните. Всеки ден си спретвахме по един скандал, докато накрая не стигнахме до развод. А аз го обичах, мисля, че и той – мен.

Напуснах града си – избягах от всичко. Животът ми в новия град потръгна добре. След 3-4 месеца Ивайло се появи като истински кавалер в живота ми и просто ме плени. Държеше се с дъщеря ми очарователно, беше грижовен и не представляваше никаква трудност бързо да се сближим. Бях благодарна на съдбата, че ме срещна с него. Много скоро се оженихме и той се превърна в баща на моето дете.

2 години всичко вървеше добре.

Нещата се промениха рязко, когато започнаха пътуванията на Ивайло. Непрекъснато го пращаха в командировка и през повечето време просто го нямаше. Дори един ден направо ми заяви:

– След две седмици заминавам за Германия – ще работя там. Само че няма възможност да дойдете с мен.

В смисъл? Нали за фирмата беше много важно служителите да са със здраво семейство? Как точно се съхранява здраво семейство по този начин? Не, че много исках да заминавам, но все пак дъщеря ни имаше нужда от баща си, а аз – от любимия човек до себе си.

– Ще се връщам на всеки три месеца – усмихнато ми каза Ивайло.

голямата си любов
Щастливи сме!

Но не стана така. Замина и не се върна 1 година – все нещо се налагаше, все нещо го задържаше, все трябваше още малко да изчакаме. А за 3-годишната ми дъщеря думата татко вече се превръщаше в нещо, което определя скайп връзките. Да, той се превърна в скайп татко.

Назад, към родните места

Обзе ме някакво усещане за самотност. Все по-често бях в социалните мрежи – открих стари познати от моя роден град. Два-три месеца си говорихме, докато един ден не се роди идеята да си направим среща в родния ни град – просто всички да се съберем там.

И го направихме. Седнахме на едно от любимите си кафенета и се отдадохме на спомени. Хлапетата ни щъкаха по детската площадка до кафето. Както си говорехме, изведнъж видях Валентин – влизаше в кафенето с колега. Беше останал там, в родния ни град. Половин година след като се разделихме, той се опита да се свърже с мен, но аз отклоних всички опити. После пак, и пак – аз бях категорична. Дъщеря ми си имаше друг баща, аз имах друг съпруг.

Погледите ни се срещнаха и аз замръзнах: наистина ли чувствата ми не бяха охладнели? Струваше ми се, че се потапям в него, а и той не ме гледаше безразлично. Приближи се, аз станах. Поздравихме се, показах му

Марина – тя ни махна, той просто се усмихна леко.

– Прекрасна е. Всичко наред ли е при вас?

– Да – нормално – казах аз, без да обяснявам подробности.

– Е, радвам се, че те видях. Малката – също. Надявам се, че сте щастливи. Но ако има нещо, аз винаги съм тук…

Като стари приятели…

Така се разделихме – кратка среща, кратък разговор.

Върнах се у дома и тази среща започна да се върти в главата ми ден и нощ. Моите приятелки, които още живееха в родния ми град, ми разказваха, че всъщност няколко месеца след като се разведохме, Валентин е изживял много сериозна криза: страдал е за нас, искал е всичко да се върне така, както е било.

Но аз не исках. И се е отдал на учене и работа. Беше се потопил в професионалната си реализация, напълно забравил, че му се полага и личен живот. Нима наистина толкова се е променил? Дали не съм прекалила тогава с реакцията си? Не знаех правилния отговор.

След няколко дни се засякохме във фейсбук. И започнахме да си говорим. Не, не си мислете, че ме атакуваше с обяснения в любов – не, сдобих се с безкористен приятел, въпреки че в тази моя самота сякаш ми се искаше друго, но си го забраних.

Имах съпруг, а Валентин беше любов от миналото и приятел от настоящето. Той никога не споменаваше за другото. Разпитваше за Марина, за съпруга ми не питаше. Докато аз самата не му казах една вечер. Вече бяхме започнали да водим видео разговори и просто не можах да скрия състоянието си.

Тръшната врата и… малко кураж!

А причината беше Ивайло: той просто един ден се прибра, без предупреждение, и ме завари да говоря по скайп с Валентин. Спретна ми огромен скандал и въпреки всички мои обяснения, ми зашлеви един шамар.

Успя да нагруби и Марина – това вече беше прекалено.

Излезе и тръшна вратата. А аз просто се върнах на компютъра – Валентин ме търсеше. Вече не издържах – разказах му как живея от една година, какво се е случило сега. Не исках да се оплаквам, но имах много доверие на този нов Валентин – сериозен, отговорен и загрижен. Той успя да ме успокои.

Представяте ли си – той, който очевидно през всичките тези години беше страдал заради грешния си избор, и никога не беше ми досадил с молби да се върна, сега намираше сили да ме окуражава, че бракът ми няма да се разпадне.

Всичко сякаш се преобърна в онази вечер.

На следващия ден след скандала Ивайло беше подал молба за развод – всичко мина по бързата процедура. След което аз просто си подадох молба за напускане и постъпих на работа там – в родния си град. Отново избягах, този път назад. Дори не бях казала на Валентин, но когато пристигнахме на гарата, той ни очакваше. Беше разбрал всичко от моята най-близка приятелка Елена.

Посрещна ни и каза:

– Няма нужда да живеете при Елена, няма нужда да си търсиш квартира. Предлагам ти сърцето си, мислите си, любовта си… И апартамента, който винаги ви е очаквал.

Така и направихме: посъбрали мъка и кураж от всичко случило се, просто се събрахме с тази наша объркана любов и заживяхме втори живот. Без брак. Решихме, че някой ден и това може да стане.

Сега сме щастливи вече четвърта година – и тримата. Марина го заобича буквално за дни. Сякаш усещаше, че това е нейният си татко. Дори не пита за Ивайло – тя имаше достатъчно време да го забрави с тези скайп разговори, а и да го намрази, защото ми посегна и я обиди.

Н.Д., 32 г.

Изт.:“Журнал за жената“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Back to top button