Home / истории / Много са тежки тези последни мигове

Много са тежки тези последни мигове

Много е тежко да се грижиш за болен родител, независимо колко е възрастен, колко сериозно е заболяването, какви са шансовете и надеждите за оздравяване.

загуба

Тъжно е, но няма как

Каквато и да е лекарската и житейската логика, сърцето рядко се съгласява с нея.

Понякога се уморява и се предава. Друг път търси и невъзможни пътища, за да стигне до някакво спасение. Най-често се примирява, макар и трудно, и обича до последно.

Замислих се за всичко това, когато преди седмица ми се обади моята приятелка Павлина. Разтревожена, разплакана и сърдита на съдбата, тя ми разказваше как майка й съвсем закъсала със здравето, как според лекарите имала деменция и като цяло перспективите никак не били оптимистични.

Усетих как отказва да приеме истината и има нужда да чуе от някого нещо различно, думи, които ще й дадат надежда. Реши да направи и други консултации, и други изследвания. Те за съжаление потвърдиха същата диагноза.

Павлина място не можеше да си намери и повтаряше само едно: „И сега – какво? Трябва да стоя и да гледам как един любим човек се превръща във вегетиращо същество? Просто така, без да мога да направя нищо? Отказвам да приема, че няма друг начин…“

Приятелката ми нямаше представа колко добре я разбирам, защото преди години аз минах през всичките тези фази на страх, отчаяние, безсилие. В нито един момент болката не утихна. Нито изчезна вината, че стоя със скръстени ръце и нищо не мога да направя.

Павлина ми припомни няколко „спасителни пояса“, хвърлени от близки в онзи труден момент. Единият звучеше така: „Не се опитвай да променяш фактите.

Приеми, че няма излекуване, но има внимание и облекчение. Направи така, че дните и часовете, които остават, да са пълни с обич, нежност и кураж.“ Звучеше добре и изглеждаше лесно изпълнимо, но на практика не беше така. Как да даваш кураж на някого, който си отива, когато ти самият си полудял от ужас и скръб?

Тогава дойде вторият съвет: „Всеки човек има право да си отиде с достойнство. Не можеш да задържиш нищо и никого насила. Когато някой си тръгва, най-добре е да му помогнеш да го направи така, както е пожелал.

И най-вече – да не се чувства сам и унизен.“ Тоест – не удължавай агонията. Но как? Другото може да изглежда като отказ да се грижиш, като предателство, и то накрая, като ужасна незаинтересованост.

Една близка лекарка ме посъветва да изпълнявам всяко желание, дори да ми изглежда абсурдно, нелепо, неосъществимо. Колкото повече спокойствие даваме на човека, който си отива, толкова по-удовлетворени ще се чувстваме, когато него вече няма да го има. Най-добрата ми приятелка стигна и по-далече с идеята за книги с весели истории и спомени за глупави случки, които няма как да не предизвикат смях.

Дълго не разбирах и не приемах друг съвет: „Когато нищо друго не ти остава, отвори широко прозореца, да влезе свеж въздух в стаята. После душата сама ще си тръгне…“ Звучеше ми жестоко, някак като кощунство.

Постепенно обаче осъзнах, че тези думи съдържаха голямата истина – болезнена и неприемлива, но истина: сподели последните минути на близкия човек, остани при него до последния му дъх. Освен с достойнство, всеки заслужава да си отиде изпратен…

Споменът за тези „спасителни пояси“ ме разчувства и натъжи. Но до един ги споделих с Павлина. Рано или късно тя щеше да преживее това, което преживях аз, и щеше да има нужда от тях. Нали приятелите са за това – да са наблизо и в добро, и в беда.

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*