Пише ви една възрастна жена, която си няма никого на този свят.
Единствената жива душа, с която делях покрив, храна, радост и болка, беше моята Люси – котката ми.
С нея разговарях, тя ми беше приятел и компания.
Уви, от няколко дни Люси я няма! Тя често излизаше на двора, но винаги след това се прибираше.
И изведнъж изчезна! Търсих я къде ли не, обиколих целия квартал и я виках по име, но не я открих.
Бедничката, сигурна съм, че й се е случило най-лошото. Около мен живеят много злобни хора, те са й посегнали.
Вярвайте ми, това не са брътвежите на една стара жена, имам основание да мисля така.
Докато Люси беше с мен, съседите често ми подхвърляха да я махна. Измисляха си глупави причини – миришела им, прескачала на техния балкон и тъпчела цветята, и дори, че ходела по нужда в саксиите им.
Това не може да е истина. Тя беше толкова чиста и възпитана, имаше си специално място за тоалетна, а дори да е влязла някой път на тяхната тераса, едва ли е направила поразия.
Пак казвам, те са лоши хора. Дори така учат и децата си. Веднъж ги видях да замерят Люси с камъни.
Добре, че бях там, развиках се и я спасих. А когато се оплаках на родителите им, те започнаха да ми се подиграват, че съм изкукала баба.
Който не е гледал домашен любимец, само той не знае, че ако го изгубиш, боли, сякаш си загубил близък човек. Мъката ми е заседнала като буца на гърлото, понякога се хващам, че говоря на Люси, сякаш е още жива.
Не разбирам само дали сега съседите ми са щастливи, че са убили едно беззащитно коте?
Нима се радват, като гледат чуждото страдание? В какъв свят живеем бе, хора!
Василка
Моите искрени саболезнования