Обещах на Жени – момичето, което отгледах от 7-годишна, да разкажа нашия живот.
Цялата история започна, когато аз – разведена жена на 33 години, с две дъщери, повярвах на един вдовец Васил, който не можеше да прежали жена си.
Поканих го в дома си заедно с малкото му момиченце, което приличаше на истински ангел с русите си къдрици и огромните си сини очи.
Днес, 20 години по-късно, тя е все така прелестна, но се чудя как съм могла да се вържа на лъжите и сърцераздирателните измислици на баща й.
Животът ни с него не беше труден и аз все се надявах, че постепенно нещата ще се подредят. Той не пиеше, не вдигаше скандали, не посягаше нито на мен, нито на децата. Струваше ми се, че дори не ги дели на моето и твоите.
Притесняваше се, че няма сигурна работа и веднъж носеше 500 лева, друг път за седмица не изкарваше и 50. Но имахме покрив, моята заплата горе-долу стигаше за най-необходимото и всичко като че ли се подреждаше…
Затова се изненадах на идеята на Васил да замине при свой познат в Германия, да работи, да изкарва пари, с които да подпомага и нас, а дори след време, като се устрои, да ни изтегли при себе си.
Опитах да го убедя, че можем да се справим и тук, но той беше толкова ентусиазиран, че си казах: всеки има право да опита.
Васил замина, Жени остана при мен. През първия месец два пъти се обади от различни градове, поне така казваше. После изчезна – телефонът му стана невалиден, номерът на „приятеля“ му все не отговаряше.
Така тарикатът Васил ми „завеща“ детето си, взе си „вдовишкото нещастие“ и тръгна по света да си търси късмета. Дано го е намерил. Истинския си късмет обаче той остави при мен – дъщеря си.
Жени се чувстваше добре с нас, но баща й липсваше.
От друга страна, виждаше, че и моите деца растат само с мен, и някак се примири, свикна с нас.
В нашето странно дамско каре имаше разбирателство, приятелство и много любов. Аз работя и досега.
Голямата ми дъщеря беше в гимназията, когато отиде за първи път на работа. След това почти сама започна да се издържа и малката.
Жени, нашият изтърсак, ми помагаше много, защото аз винаги си носех и работа за вкъщи. Така заедно се изхранвахме, образовахме, възпитавахме и… пораснахме.
Сега първородната ми дъщеря живее със семейството си в Италия. Малката последва приятеля си във Варна и е тук, но на 400 км от мен. Аз живея с Жени и всеки ден благодаря на съдбата, че я доведе в дома ми.
Днес тя е красива млада жена, която знае какво иска от живота и е готова да си го извоюва – не с лакти, а с ум и работа. Пълни ми очите и душата. Толкова е добра, упорита и състрадателна…
Та онзи ден се засмях: „Жени, признавам ти, не мразя баща ти…“ А трябва, каза тя. Обясних й, че не си струва, защото нея доведе у нас…
От доста време моето най-малко момиче ми повтаря, че винаги ще е при мен, но е добре най-накрая да намеря мъжа, който ме заслужава.
Вече не вярвам, че това ще ми се случи, но Жени не спира да ми дава кураж: „Ти, Поли, само го намери, аз ще го обичам така, както обичам теб. Искам да си мнооого щастлива!“
Истината е, че аз и така съм щастлива – мъжете в живота ми донесоха само разочарования. Но дъщерите им – не.
Поли
Снимка: Pixabay.com
