Тази житейска истина звучи банално, но когато след десетилетия съдбата ти поднесе изненада, може да се окаже, че първата любов става и последна. При мен се случи точно така, а дотогава май бях от изключенията, защото си мислех, че съм „покрила старата любов с ръжда“…
Той беше ученическата ми тръпка и първият ми съпруг
Срещнахме се в гимназията и станахме най-популярната двойка на випуска – Ема и Владо. Всички момичета го харесваха – висок, рус, синеок, приличаше на Робърт Редфорд. Спортен тип, играеше волейбол в столичен отбор и още като юноша беше ходил вече на Запад, за разлика от повечето от нас.
Момчетата му завиждаха за популярността и „мацките“, които си падаха по него, както и за официалното му гадже (поне така си мисля днес, като гледам на снимки какво красиво момиче съм била). Учителите му подаряваха по-високи оценки, защото беше чаровен, забавен и достатъчно умен, за да ги заблуди, че просто много тренира и затова няма време за сериозно учене.
Останахме неразделни и след абитуриентския бал, защото Владо не замина войник – привилегия на момчетата спортисти, които продължаваха да се състезават с отборите си за родината и така отбиваха войнишкия си дълг.
Аз следвах класическа филология, той играеше волейбол. След две години Владо също стана студент и всички очакваха да се оженим. Така и направихме. Бях много щастлива и горда, защото от приятелите с ученически гаджета само ние двамата оцеляхме като двойка и дори станахме семейство.
Три години по-късно вече бяхме разведени.
Отново банално развитие на събитията. Доказах две житейски истини – че не е добре да се омъжваш за първия срещнат, както и че третата година от брака е критична.
През това време бях забравила колко щастлива съм била на сватба си – Владо сякаш вече бе друг човек. Сигурен, че ме е оковал в брачните вериги, не си даваше труд да крие забежките си с други жени. Два пъти бях направила спонтанен аборт (според лекарите – от нерви), бях се превърнала в отчаяна ревнива съпруга.
Заплашвах го, че ще го напусна, но той бе този, който ми поиска развод. Срещнал друга жена (една от многото, но единствената, която бе успял да го убеди да ме зареже).
Изплаках цяло море от сълзи, преживях куп обиди, но най-много се ядосвах, че бях изчистила и измила дори прозорците на новия апартамент, в който трябваше да се нанесем, а Владо заведе другата наготово, сякаш бях просто чистачката.
Вторият ми мъж бе пълна противоположност на първия.
С него сякаш съдбата искаше да ми даде втори шанс. Сашо бе по-възрастен мой колега, класическата филология бе второто му висше образование. Сериозен, начетен, уравновесен, грижовен мъж, който ме харесвал отдавна, но изчакал търпеливо да дойде неговият час.
Появи се в моя свят като приятел в беда, плаках дълго на рамото му, преди да ме целуне и да го погледна с други очи (третата баналност в моята история). Обичахме се, без да се налага да доказваме чувствата си, да се обясняваме или да си правим „номерца“, за да проверяваме верността си.
Той ме научи да изпитвам наслада от любовта, а не да ме интересува само дали му доставям удоволствие. Нямахме деца, но сякаш си бяхме самодостатъчни, дори не проверих има ли причина да не забременявам.
След повече от десет години по негово настояване сключихме граждански брак. Владо изчезна не само от погледа ми, но и от мислите ми. Докато не ме сполетя голямото нещастие.
Сашо почина внезапно. Останах вдовица на 43 години, оказах се и богата наследница. До този момент не знаех нищо за това. Разбрах от адвоката, че Сашо е имал вродено заболяване, което е можело да прекъсне живота му внезапно, и затова е направил всичко необходимо да ме осигури с реституираните имоти, които е получил по бащина линия.
Затова сме сключили и брак, затова и не е настоявал да имаме деца – след смъртта му да се чувствам свободна и независима. Опитах се да следвам заръката му, но не потърсих друг мъж.
Докато след още десетина години не ме потърси първият.
Повторно разведен, Владо искаше да уредим някои финансови въпроси. Толкова се зачудих защо трябва да отида с него при нотариус, че чак си помислих дали не е разбрал за наследството ми и не ме притеснява да му дам пари.
Причината се оказа съвсем друга – онзи апартамент, който бях лъснала, но не бях живяла нито ден в него, бил собственост на двама ни, защото е придобит по време на брака, два месеца преди да получим съдебното решение за развод.
Независимо че никога не съм имала претенции към него, сега трябвало да подпиша нотариално заверен документ, че се отказвам от своята част в негова полза. Владо бил закъсал финансово и го продавал, но без мен не можело.
Боже, благодаря ти, сега ще си върна за всичко, което ми причини този мъж! Няма да му дам нито един квадратен сантиметър от онзи апартамент! Само че когато го видях след толкова години, познайте какво направих… Събрах се отново с първата ми любов, която стана и последна! Засега.
Ема Т., София
изт.:Журнал за жената
Снимка: Pixabay.com
По-зле написана и скалъпена история, скоро не бях чела.