Home / истории / Малкото момиченце, фотографията и птичката в парка промениха целия ми живот

Малкото момиченце, фотографията и птичката в парка промениха целия ми живот

Какво да ви кажа – не съм подозирала колко е приятно да ловиш миговете, погледите, бръчиците край притворените очи, рошавите малки котета или разцъфващите в росата цветя!

Но, веднъж пленена от това усещане, „сключих договор“ с него и си позволих да превърна фотографията в своя професия.

Пък и меракът ми да снимам птици рано сутрин в парка ме срещна с любовта.

Когато за пръв път ме снимаха със светкавица като малка, така се стреснах, че стоях под масата половин час.

Струваше ми се, че фотографът е огнедишащо чудовище… Детски работи… Никога не успях да харесам идеята да ме снимат, особено ако някой неопитен с апарат в ръка ме кара да позирам…

Но в един неочакван момент стар фотоапарат се озова в ръцете ми и потокът от събития се отприщи…

Щрак: случайни природни картини

Беше лято – като настъпващото сега: леко тъжно, с от време на време приплакващ дъжд, но и шеговито усмихнато, когато слънцето надникне между облаците и попари бузите.

момиченце

Всичко се промени

Потеглихме на едно пътуване из България – няколко приятели решихме, че е време да се полюбуваме на природата.

Ей така тръгнахме без определена цел и посока – спирахме на местата, които ни харесват, и се отдавахме на разходки и снимки…

Аз бягах, разбира се, но в един момент всички усетиха това и се стигна до важното решение: щом не искаш да си пред обектива, значи ще си зад него. И така аз станах властелин на фотоапарата – всички искаха да се снимат и аз започнах да щракам с неудоволствие.

Но, нали знаете, апетитът идва с яденето – така е и с мерака да снимаш. На третия ден вече усетих, че когато апаратът е в ръцете ми, се чувствам добре – имаше някакъв чар в това да виждаш света като малка вселена в екранчето на апарата. И аз се разфантазирах – а на мен това ми дай!

Започнах да откривам нещо любопитно навсякъде, където се обърна…

Оказа, се, че светът е много интересен в детайлите и сякаш изучавах нещо съвсем непознато.

С времето се научих и да правя чудесни портрети – поне всички казват така.

Обикновено хората дори идват с „благодаря, че си ме снимала така красива“. Не, не аз правя красиви нещата, просто ми харесва да виждам хубавото във всичко наоколо.

Щрак: птиче и момиче в парк

Така видях и тях – малката Сиси и татко й. Една съботна сутрин се озовах в парка – бях се запалила да снимам птици. Разкошни са, когато събуждат света с нежните си или леко налудничави песни. Възбудени са, пърхат навсякъде – ето я тази: сякаш държи да превземе всяко едно дърво за себе си и леко нервно отблъсква останалите.

А другата нещо се олюлява на клона – малко е като пияна… Но пък е красива… Чакай- чакай: нещо стана – тя не полетя, май падна! Затичах се към дървото и – какво да видя? Малкото къдраво момиченце тичаше със същата скорост от другата страна. Едва не се сблъскахме под дървото.

Птицата наистина беше долу – имаше й нещо на крилото. Подхванахме я на ръце и с таткото на момиченцето започнахме да обмисляме къде да я носим. Бързо взехме решение – у нас. Живея близо до парка, в една малка къщичка, строена от прадядо ми. Нахълтахме вътре, направихме място на масата, постлахме и сложихме нещастното същество. Таткото – казва се Добри, се оказа ветеринар, та набързо спретна превръзка и щастливи приседнахме изтощено на дивана. Сиси започна да върти очи из стаята – разглеждаше разните снимки по стените.

– Фотограф ли си? – попита тя.

– Не, просто обичам да снимам.

– А би трябвало да бъдеш фотограф – каза Добри. Вече бяхме минали на „ти“. Странно е как една малка птичка сприятелява хората. – Бива си те.

– Ще ме снимаш ли? – попита Сиси.

– Аз вече те снимах – казах на чаровното хлапе и показах: снимката беше на Сиси и птичката. Сиси ахна.

– Много ми харесва – ще ми я подариш ли?

– Тя си е твоя. По-скоро ми кажи дали мога да я използвам за една изложба със снимки на птици.

– Ами да – защо не? Би било много хубаво. А аз може ли да дойда да разгледам?

– Когато стане – задължително.

И така започна нашето приятелство. Сиси много искаше всеки ден да идват с Добри, за да се грижи и тя за птичката. Всъщност се грижеше основно Добри. Вдигнахме я на крака – крилото зарасна и дойде време да я пуснем.

Щрак: полет напред-назад

Отидохме в парка и превърнахме пускането на птицата на свобода в красив ритуал – галихме я, гушкахме я, леко я оставихме на земята и в един момент тя пое нагоре.

А след малко се върна и кацна на рамото на Сиси, която незабавно се обърна и й се усмихна… Получи се великолепна снимка.

А Сиси стана основна героиня в моята изложба – бях заснела целия процес от грижите за пилето – от намирането до пускането.

И това беше сюжетът на изложбата, изпъстрена и с много други птичи снимки. Всъщност направих тези снимки и изложбата по поръчка на една международна организация за защита на птиците – хората останаха очаровани, стискаха ми ръката (и тази на Сиси) през цялата вечер на откриването.

И купиха всички снимки, за да направят албум.

Но не ви казах най-важното: всъщност Сиси се нуждаеше от операция в чужбина – нещо много специфично с костите на едното краче. Чак след изложбата за пръв път ме поканиха у тях – оказа се, че живеят на таванче в една кооперация. Баща й беше продал всичко, за да събере пари за операцията.

Вечерта, щом Сиси заспа, научих, че майка й е починала при раждането, а пък самата Сиси имала този костен проблем по рождение. Вече бил крайният момент да се оперира.

– Защо не ми каза? – упрекнах Добри. – А аз стоя и се чудя в какво смислено начинание да вложа парите от снимките.

– Те са си твои.

– Нямаше да има изложба, ако не беше Сиси. Пък и са нужни именно на нея.

– Недей…

– Казвам ти – парите са за Сиси.

Щрак: нашето натежало от любов дърво

Пътувах заедно с тях за Германия, където направиха операцията на малката. Прекарвахме по часове в стаята й и на терасата, докато тя се възстановяваше. Наблюдавахме едно плодно дръвче, което роди плодове пред очите ни. А аз снимах ли снимах: след онази изложба непрекъснато ме търсеха да снимам и да правя албуми на различна тема. Така че направо напуснах фирмата, за която работех, и се отдадох на фотографията.

Отдадох се и на любовта: с Добри се сближихме неусетно, неангажиращо, непретенциозно – като двама бойни другари, събрани от обща загриженост. Но приятелството се оказа само една клонка от огромното разлистено дърво с натежали плодове, каквото представлява всъщност нашата любов. И това дърво расте, разлиства се все по-красиво, а ние събираме плодовете и се наслаждаваме на живота си заедно с най-прекрасните същества – Сиси и малкото й братче Валери, който се роди две години след първата ни среща в парка.

Сега живеем в къщата, за която прадядо ми дори не е можел да мечтае, че ще приютява толкова любов и разбирателство. А фотографията, тази моя приятелка, вече е моя същност и разчитам, че ще продължава да ме доближава до нещата, които на пръв поглед може да изглеждат твърде обикновени, но са най-ценното и интересното в живота. Като малко момиченце и птичка в парка.

В.Г., 37 г.

Историята е публикувана в сп.“Жуpнaл за жeнатa“

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*