Home / истории / Докога ще живеем така, скъпи?

Докога ще живеем така, скъпи?

С Джони сме гаджета от 5 години. Запознахме се на стоп и досега животът ни е такъв – все с раници, все по пътищата.

Истината е, че тази наша страст ни събра. Само че аз започнах да се уморявам от този живот на колела, с много адреналин и без план.

Приятелите, с които преди навъртахме километрите, се кротнаха, изпожениха се, деца родиха. А ние с моя Джони продължаваме да висим по шосета, да не знаем точно за къде сме тръгнали и кога ще пристигнем.

При мен доста неща се промениха – завърших магистратурата си, започнах работа по специалността, дори ме преместиха на по-добра позиция и ми повишиха заплатата.

Не мога, когато както ми хрумне, да излизам в отпуска, да се връщам два дни след като тя е свършила, да обяснявам, че през целия уикенд шефовете не са ме намирали по телефона, защото шофьорът, който ни е качил на камиона си, е карал по преки пътища, където не е имало връзка. Сериозната фирма плаща добре и има сериозни изисквания.

на стоп

Така си живеем двамата – на стоп

За напускане не искам и да помислям, а Джони се дразни от това. Обвинява ме, че се държа като лелка, която от всичко най-обича да е чиновничка. Каза, че ставам скучна и заприличвам на всички останали, все едно не съм неговото момиче. Като че ли ще ме накара да избирам: или той и стопа, или работата ми.

През юли доста пътувахме, стигнахме почти до Прага за един уникален музикален фестивал. Направо не очаквах толкова готино преживяване. И пътуването беше луда емоция, и купонът си струваше. Останахме два дни повече от предвиденото и после се наложи да се прибирам сама, по най-бързия начин.

Джони се вкисна, ама той сам си е началник – ако си носи лаптопа, може да работи отвсякъде. Но за тази своя свобода си плаща – обикновено не изкарва и половината от парите, които нося аз вкъщи. И като го удари сачмата, започва да се заяжда с мен и си вдига чукалата…

Преди седмица пак му влезе бензинът в главата и замина за Турция. В Измир живее негов приятел от детството.

Дори не каза, че тръгва, обади ми се чак от границата.

Ядосах се, обидих се, но… Чакам да се върне, за да го попитам докога ще живеем така.

Не ви пиша, за да ми олекне. Разказвам историята на нашата любов и се надявам да я прочете майка му.

Тя ме изяде: само аз мога да го спра, ако аз си седна на дупето, той ще се свие до мен, не можела повече да ни мисли на какви хора попадаме и къде замръкваме, а и чакала внуче…

Права си е жената. Само в едно греши – че мога да променя сина й. А колкото до бебето, и аз го искам, но не и без съгласието на Джони.

Ема

loading...

Оставете коментар

Вашият адрес на електронната поща няма да бъде публикуван. Попълнете задължителните полета отбелязани със звезда *

*